Орхан Памук - Сняг

На вратата се почука. Ка помоли Неджип веднага да му опише „оная гледка“.

— Добре — съгласи се Неджип. — Но не разгласявай никому това, което ще чуеш. На тях не им допада нашата близост.

— Никому няма да кажа. Хайде.

— Невероятно силно обичам Аллах — развълнувано започна Неджип. — Понякога неволно се питам какво би се случило, ако Аллах, да не дава Господ, го нямаше и тогава пред очите ми се появява гледка, която ме ужасява.

— И?

— Виждам тази гледка през прозореца една нощ в тъмнината: две бели, високи крепостни стени. Крепостите сякаш са една срещу друга. Аз гледам с боязън тесния проход помежду им — проснал се е пред мен като улица. Цветът й е морав, но е снежна и кална като улица в Карс, мястото, където Аллах не съществува! Нещо насред улицата ми казва „спри“, ала аз гледам към края на улицата, към края на света. Там има дърво без листа, сетното голо дърво. Внезапно, понеже го гледам, то почервенява и пламва. Тогава изпитвам вина, задето проявявам любопитство към мястото, където Аллах не съществува. По тази причина аленото дърво си възвръща тъмния цвят. Казвам си повече да не го поглеждам, само че не успявам да се възпра, отново поглеждам и самотното дърво в края на света пак почервенява и пламва. Това продължава до сутринта.

— Защо чак толкова те плаши тази гледка? — попита Ка.

— Защото понякога, и това е дело на Дявола, ми хрумва, че гледката е свързана с този свят. Това, което оживява пред очите ми, би трябвало да е онова, което си представям. Защото ако има на света място, каквото описвам, излиза, че Аллах, да не дава Господ, не съществува. И тъй като това е невъзможно, единствено възможното е, че ми липсва вяра в Аллах. По-зле е и от смъртта.

— Разбирам — промълви Ка.

— В една енциклопедия прочетох, че думата атеист произлизала от гръцката atheos. Но тя не означавала невярващ в Бога човек, а самотен, изоставен от боговете човек. Което показва, че тук е изключено да си атеист. Понеже тук, дори да го пожелаем, Аллах никога не би ни изоставил. За да станеш атеист, най-напред трябва да си станал западняк.

— Ще ми се хем да съм западняк, хем да вярвам — рече Ка.

— Изоставеният от Аллах човек е абсолютно самотен, пък ако ще всяка вечер да се отбива в кафенето, да играе карти там и да се забавлява с приятелите си, ако ще всеки ден да се смее и весели със съучениците си в клас, дори по цял ден да е на приказки с другарите си.

— И все пак любимата може да е утеха — каза Ка.

— Само че е нужно да я обичаш толкова, колкото тя — тебе.

На вратата отново се почука, Неджип прегърна Ка, като дете го целуна по бузите и излезе. Ка видя очакващ реда си мъж, ала в същия момент съседната тоалетна се освободи и онзи се забърза към нея. Ка пак заключи вратата и унесен в сипещия се отвън приказен сняг, изпуши една цигара. Дума по дума, както се помни стихотворение, той си представи Неджиповата гледка и усети, че ще може да я опише в бележника си, стига да не пристигне някой от Порлок.

Човекът, пристигнал от Порлок! В лицея, в дните, когато до среднощ разговаряхме с Ка за литература, тази тема ни бе от любимите. Всеки, който познава поне малко английската поезия, знае приписката в началото на поемата на Колридж „Кублай хан“. В началото на творбата с подзаглавие „Едно съновидение, фрагмент от поема“, Колридж описва как, понеже бил болен, изпива лекарството си (а всъщност — опиум за собствено удоволствие) и под въздействието му заспива; в дълбокия си сън вижда как всяка от фразите в книгата, която четял, преди да потъне в този вълшебен сън, се претворява в нещо веществено, претворява се в цяла поема. Вълшебна поема, сътворена спонтанно, без капчица усилие! И виж ти — събуждайки се, Колридж си спомнил вълшебната поема дума по дума. Извадил хартия, перодръжка и мастило и на мига се заел да запише поемата стих подир стих. Докато изписвал познатите ни от известната поема стихове, на вратата се похлопало, той станал и отворил: бил човек от близкия град Порлок, дошъл, за да си прибере дълга. След като го прогонил, Колридж тутакси се върнал на работната си маса, но осъзнал, че е забравил останалата част от поемата, в ума му се мяркали само откъслечни фрази и общата атмосфера.

Когато го повикаха на сцената, Ка все още съхраняваше в съзнанието си своето стихотворение, така че никой, дошъл от Порлок, да не може да го разсее. Открояваше се сред всички останали. Сред всички останали го открояваше немското му, пепеляво на цвят палто.

Бученето в залата внезапно секна. Разбеснелите се ученици, безработните, протестиращите политически ислямисти се умълчаха, тъй като не бяха наясно на какво предстоеше да се смеят и срещу какво ще трябва да се опълчват. Чиновниците от първите редове, полицаите, цял ден следили Ка, заместник-валията, заместник-директорът по сигурността и учителите знаеха, че той е поет. Високият водещ се бе постъписал от настъпилата тишина. Зададе му въпрос, типичен за телевизионните програми, посветени на културата. „Вие сте поет. Пишете поезия. Трудно ли се пише поезия?“ В края на краткото, задължително интервю (всеки път, когато го гледах на видео, ми се щеше да го забравя), единственото, което беше достигнало до публиката, не бе дали трудно се пише поезия, а че Ка е пристигнал от Германия.