Орхан Памук - Сняг

— Но забелязахте ли, че тя е изключителен човек?

— Да.

— Ти би ли се влюбил в нея? Защото е доста красива. Хем е доста красива, хем е непокорна като никоя друга туркиня.

— Сестра й е по-красива — отвърна Ка, — ако става дума за красота.

— Та ето в какво е въпросът. Какъв ли е тайният помисъл на великия Аллах, че ме кара от толкова време да си мисля за Кадифе?

Бе ококорил абсолютно по детски големите си зелени очи — това предизвика възхита у Ка, — след петдесет минути някакъв тип щеше да простреля едно от тези очи.

— Не знам — рече Ка.

— Знаеш, ама не казваш.

— Не знам.

— Би трябвало да умееш да говориш за всичко съществено — вметна Неджип, сякаш за да му помогне. — Иска ми се, стана ли писател, да говоря за всичко, за което не се говори. Би ли могъл веднъж поне да говориш за всичко?

— Питай.

— Всеки от нас има в живота си нещо, за което копнее най-силно, не е ли така?

— Така е.

— Кое е твоето?

Ка замълча, след което се усмихна.

— Моето е доста простичко — гордо изрече Неджип. — Искам да се оженя за Кадифе, да заживея в Истанбул и да стана първият в света ислямски научнофантастичен писател. Знам, че е невъзможно и пак го желая. Ако не ми кажеш твоето най-жадувано нещо, няма да се обидя, разбирам те. Ти си моето бъдеще. Разбирам го по погледа ти, вперен в очите ми: в мен виждаш собствената си младост и затова ме харесваш.

В крайчеца на устните му се мерна щастлива, хитровата усмивка и Ка се уплаши от нея.

— В такъв случай ти си такъв, какъвто бях преди двайсет години, така ли?

— Да. В научнофантастичния роман, който един ден ще напиша, ще има точно такава сцена. Извинявай, мога ли да сложа ръка на челото ти? — Ка леко се приведе напред, Неджип докосна с длан челото на Ка със спокойствието на човек, извършвал това движение и преди. — Сега ще ти кажа какво си мислил преди двайсет години.

— Както правиш с Фазъл ли?

— С него в един и същи миг мислим едно и също. Между мен и теб стои времето. Сега, моля те, ме слушай: зимен ден е, ти си в лицея, навън вали сняг и ти си обладан от мислите си. Чуваш гласа на Аллах в душата си, но се опитваш да Го забравиш. Чувстваш, че светът е едно цяло, но смяташ, че ще станеш по-нещастен и по-проницателен, ако си затвориш очите за Онзи, който те кара да чувстваш нещата по този начин. И си прав. Защото знаеш — добра поезия може да напише единствено проницателният и мъдрият. Ти си готов юнашки да изтърпиш страданията на безверието, за да пишеш добре. Все още не ти е хрумнало, че ще останеш напълно самотен в целия свят, щом изгубиш онзи глас в душата си.

— Да, прав си, така разсъждавах — рече Ка. — Сега ти по този начин ли разсъждаваш?

— Знаех, че веднага ще ме попиташ това — отвърна разтревожено Неджип. — И ти ли не искаш да вярваш в Аллах? Искаш, нали? — Внезапно отдръпна треперещата си студена ръка от челото на Ка. — Дълго мога да говоря на тази тема. В душата си чувам глас, който ми казва „не вярвай в Аллах“. Защото да вярваш, преизпълнен с любов, във всичко съществуващо, означава да изпитваш съмнение и любопитство спрямо неговото съществуване. Разбираш, нали? По времето, когато проумях, че ще мога да се реализирам в живота като вярвам в съществуването на съвършения Аллах, сегиз-тогиз си помислях какво ли ще се случи, ако Аллах не съществува, както като малък се питах какво ще се случи, ако мама и тате умрат. Тогава пред очите ми се появяваше гледка. Не се страхувах, понеже знаех, че тази гледка черпи сила от любовта на Аллах и я съзерцавах с любов.

— Разкажи ми за тази гледка.

— В стихотворението си ли ще я включиш? Не е необходимо да вмъкваш и името ми. В замяна искам от теб само едно.

— Съгласен съм.

— През последните шест месеца написах три писма на Кадифе. Не изпратих нито едно. Не защото се срамувам, а защото пощенските служители ще ги отворят и ще ги прочетат и защото половината от жителите на Карс са цивилни агенти. Половината от зрителите тук — и те са такива. Всички ни наблюдават. Нашите хора също.

— Кои са нашите?

— Младите ислямисти в Карс. Изгарят от любопитство да разберат за какво си говорим. Дойдоха в театъра, за да провокират инцидент. Пък и знаят, че секулариститите и военните ще превърнат вечерта в публична демонстрация. Щели да изиграят прочутата стара пиеса „Чаршаф“ и възнамерявали да унизят момичетата с тюрбани. Всъщност политиката ме отвращава, но приятелите ми имат право да протестират. Боят се от мен, понеже не съм достатъчно пламенен като тях. Сега не мога да ти дам писмата. Всички ни наблюдават. Ще ми се само да ги предадеш на Кадифе.