Орхан Памук - Сняг

— Остани в Истанбул — предложи Ипек.

— В Истанбул ли желаеш да живееш? — попита шепнешком Ка, вглеждайки се изпитателно в Ипек. В момента ужасно му се искаше Ипек да си пожелае нещо. И тя го усети.

— Нищо не желая — изрече тя.

Ка разбираше, че е избързал. Разбираше, че в Карс ще остане за кратко, че нямаше да може да си поеме дъх и че друг избор, освен да бърза, нямаше. Вслушаха се в долитащите отвътре гласове и в преминаващия под прозореца файтон, премазващ снега. Ипек стоеше права до вратата и замислено почистваше космите от четката за коса, която държеше в ръката си.

— Тук всичко е толкова мизерно и нещастно, че човек забравя да си пожелае нещо, също като тебе — рече Ка. — Тук човек може да мечтае единствено да умре, а не да живее… Ще тръгнеш ли с мен?… — Ипек мълчеше. — Дори и да ми отговориш отрицателно, няма значение.

— Не знам — отвърна Ипек, загледана в четката за коса. — Вътре ни очакват.

— Вътре, предчувствам, кроят някаква интрига, но не се досещам каква — рече Ка. — Ти ми кажи.

Токът спря. Ипек не помръдваше, Ка понечи да я прегърне, но страхът, че ще се върне съвсем самичък в Германия, го възпря; не помръдна.

— В тоя мрак няма да пишеш стихове — рече Ипек. — Да вървим.

— Какво най-много би желала, за да ме обикнеш?

— Бъди себе си — отвърна Ипек. И излезе от стаята.

Ка се чувстваше толкова щастлив седнал тук, че едва се надигна от леглото. Приседна за малко и в студената стая до кухнята и под трепкащата светлина на свещта записа в зеления си бележник стихотворението „Кутия шоколадови бонбони“.

Изправи се, стоеше зад Ипек, понечи да я прегърне и да зарови глава в косите й, но внезапно всичко в главата му се потопи в мрак.

В светлината на свещта Ка видя Ипек и Кадифе да се прегръщат. Бяха обвили ръце около шиите си и се прегръщаха като любовници.

— Татко желае да ви види — промълви Кадифе.

— Добре, мила.

— Не написа ли стихотворението?

— Написах го — отвърна Ка, изниквайки от мрака. — Сега обаче ми се иска да помогна на вас.

Влезе в кухнята, но под трепкащата светлина на свещта не забеляза никого. Набързо си наля ракия в една чаша и без да я разрежда с вода, я гаврътна. Очите му се наляха със сълзи и светкавично изгълта чаша вода.

На излизане от кухнята се озова за миг съвършено сам в непрогледния мрак. Едва когато различи трапезата, огряна от свещта, Ка се запъти към нея. Седящите около масата и техните отразени върху стената сенки, се извърнаха към него.

— Успя ли да напишеш стихотворението? — попита Тургут бей, сякаш обзет от желание да унижи умълчалия се Ка.

— Да.

— Поздравявам те — каза Тургут бей. Пъхна в ръката на Ка ракиена чаша и я напълни. — За какво се отнася?

— Откакто съм в Карс, ми се струва, че всеки, с когото говоря, е прав. В Германия изпитвах страх, докато се разхождах из улиците, а тук този страх завладява направо душата ми.

— Много добре ви разбирам — рече съучастнически Ханде.

Ка й се усмихна с благодарност. Прищя му се да каже: „Не си откривай главата, красавице моя.“

— Щом твърдите, че вярвате на всеки, с когото разговаряте, излиза, че в близост до шейх ефенди вие вярвате в Аллах. Ще ви поправя — шейх ефенди представлява Аллах в Карс — заключи Тургут бей.

— Кой, кой представлява Аллах? — попита с непокорен глас Ханде.

Ала Тургут бей не й се ядоса. Беше инатлив, скандалджия, но имаше меко сърце, неподхождащо на един безкомпромисен атеист. Ка усети, че тревогата на Тургут бей е породена от нещастието на дъщерите му, само че той много повече се безпокоеше от рухването на собствените си навици. Това не беше политическа тревога, а тревогата на човек, който бе застрашен да изгуби единственото забавление в живота си — всяка вечер, заемайки централно място на трапезата, с часове да разчепква политиката и въпроса за съществуването или несъществуването на Аллах с дъщерите си и със своите гости.

Токът дойде — стаята внезапно се озари. Тук хората дотолкова бяха свикнали със спирането и идването на тока, че при идването му не надаваха радостни възгласи, както се случваше в истанбулското детство на Ка, не изпитваха щастливото безпокойство от рода на „я виж, да не се е повредила пералнята“ или пък „чакай, аз ще духна свещите“, държаха се тъй, сякаш не се случваше нищо. Тургут бей включи телевизора и запревърта каналите с дистанционното. Ка прошепна на момичетата, че Карс е необичайно тихо място.

— Защото тук се страхуваме дори от гласовете си — рече Ханде.