Орхан Памук - Сняг

След време, преосмисляйки случилото се в един бележник, Ка щеше да оприличи напрегнатостта на очакването в стаята на страховитото очакване при спиритическите сеанси, на които бяхме свидетели като деца. Такива вечери преди двайсет и пет години устройваше възпълничката майка на наш приятел, млада вдовица, в дома им на една задна уличка в Нишанташъ, където присъстваха и други нещастни домакини като нея, пианист с парализирани пръсти, невротична филмова звезда на средна възраст, за която непрекъснато подпитвахме „и тя ли ще дойде?“, сестра й, спохождана от чести припадъци, пенсиониран паша, „флиртуващ“ с попрецъфтялата филмова звезда — нашият приятел ни извеждаше през задната стая, мен и Ка, и тихичко ни въвеждаше в хола. В миговете на напрегнато очакване някой изричаше: „Ей, дух, ако си тук, дай ни знак!“, всички се притаяваха, сетне се чуваше тропот, проскърцване на стол, стон или груб ритник по крака на масата и някой уплашено изричаше: „Духът е тук“. Но Ка съвсем не приличаше на човек, срещнал дух — запъти се към кухненската врата, а лицето му грееше от щастие.

— Доста пи — каза Тургут бей. — Да, помогни му.

Произнесе тия думи, та да изглежда, че той е накарал Ипек да се втурне подир Ка. А Ка се стовари върху стола до кухненската врата. Извади от джоба си бележник и писалка.

— Докато стоите прави и се взирате в мен, не мога да пиша.

— Да те заведа в една от вътрешните стаи — предложи Ипек.

Ка я последва, минаха през приятно ухаещата кухня, където Захиде заливаше кадаифа със сироп, през някаква студена стая и влязоха в друга полутъмна задна стая.

— Тук ще можеш ли да пишеш? — попита Ипек и запали лампата.

Ка видя чиста стая с две идеално оправени легла. Имаше скрин и старинна подставка за книги, използвана като тоалетка — върху нея сестра й бе подредила тубички с крем, червила, одеколонче, безсмислена колекция шишенца от бадемово масло и алкохолни питиета, книги, тоалетна чантичка с цип и кутия от швейцарски шоколадови бонбони, пълна с четки за коса, моливи за гримиране, мъниста против уроки, едно колие и гривни. Приседна на леглото до заледения прозорец.

— Тук ще мога да пиша. Но ти не си тръгвай.

— Защо?

— Не знам — отвърна Ка, а после додаде: — Боя се.

Захвана стихотворението, започващо с описание на кутията шоколадови бонбони, която чичо му донесе от Швейцария, когато Ка бе малък. Върху капака й бяха нарисувани пейзажи от Швейцария, каквито красяха стените на карските чайни. От бележките на Ка, направени отсетне, за да осмисли, класира и подреди „дошлите“ му в Карс творби, ставаше ясно, че в това си стихотворение най-напред бе извадил от кутията часовник-играчка — подир два дни щеше да узнае, че е от детските години на Ипек. Тръгвайки от часовника, той щеше да опише времето на детството и времето на живота.

— Не искам да се отделяш от мен — рече Ка, — защото съм безумно влюбен в теб.

— Та ти не ме познаваш — отвърна му Ипек.

— Има два типа мъже. Първите още преди да са се влюбили, се стараят да разберат как тя яде сандвича си, как реши косата си, какви дреболии я притесняват, за какво се гневи на баща си и всякакви други истории-легенди, които се разправят за избраницата му. Другите пък — аз съм от тях — се влюбват, без да знаят почти нищо за девойката.

— Значи си влюбен в мен, защото изобщо не ме познаваш? Наистина ли наричаш това любов?

— Такава е любовта, която дава всичко на човека.

— Значи след като видиш как ям сандвич и с какво си закичвам косата, любовта ти ще секне?

— Не, тогава нашата близост ще се задълбочи, ще се превърне в желание на телата ни, в щастливи спомени, които обвързват.

— Не мърдай от леглото, стой там — каза Ипек. — Не мога да се целувам с никого, докато съм с татко под един покрив. — За първи път се противопоставяше на целувките на Ка. — Не ми е приятно да го правя, докато татко е вкъщи — промълви тя и избута Ка.

Преди да приседне в края на леглото, Ка опита още веднъж и я целуна насила по устните.

— Трябва да се оженим по-бързо и да избягаме оттук. Знаеш ли колко щастливи ще бъдем във Франкфурт?

Настъпи тишина.

— Как така ме обичаш, без да ме познаваш?

— Понеже си красива… Понеже си представям, че ще бъдем щастливи… Понеже ще мога всичко да споделям с теб, без да се срамувам. Непрестанно си представям как се любим.

— Какво правеше в Германия?

— Занимавах се със стиховете, които не можех да напиша и непрекъснато ръкоблудствах… Самотата е въпрос на гордост; човек търпеливо се потапя в собствената си миризма. Проблемът на истинския поет е винаги един. Ако дълго време е щастлив, става банален. Ако дълго време е нещастен, губи поетическата си мощ… Щастието и истинската поезия са заедно за кратко. Не след дълго или щастието банализира поета и творчеството му, или истинското стихотворение проваля щастието му. Вече ужасно се страхувам да не бъда нещастен, като се върна във Франкфурт.