Орхан Памук - Сняг

Ка се настани на посоченото му от Тургут бей място в противоположния край на масата точно срещу него, с удоволствие изсърба поднесената му чорба от леща и когато останалите двама мъже на масата започнаха да пият ракия, а погледите на всички се вторачиха в телевизионния екран зад гърба му, Ка се отдаде на онова, за което отдавна копнееше: да наблюдава до насита красивото лице на Ипек.

Знам усещанията му с подробности, защото по-късно той описва детайлно в бележника си огромното, безпределно щастие, изпитано в онзи миг: шаваше непрестанно с ръце и крака като щастливо дете, припряно потрепваше, сякаш след малко им предстоеше да хванат с Ипек влака, който щеше да ги отведе във Франкфурт. Представи си как светлина, подобна на струящата от настолната лампа върху работната маса на Тургут бей с нахвърлените връз нея книги, вестници, хотелски тефтери и фактури ще струи от настолната лампа върху собствената му работна маса във франкфуртската квартирка, дето в най-близко бъдеще щяха да заживеят щастливо с Ипек, и тя ще озарява лицето й.

В следващия миг Ка усети върху себе си погледа на Кадифе. Когато очите им се срещнаха, лицето на Кадифе, не толкова красиво, колкото на сестра й, изразяваше ревност, но тя бързо я прикри с излъчваща доверие усмивка.

Присъстващите на трапезата попоглеждаха от време на време към телевизионния екран. Излъчването на тазвечерното представление от Народния театър бе започнало. Дълъг като върлина актьор — Ка го беше мярнал още първата вечер след слизането си от автобуса в компанията театрали — представяше програмата, раздавайки наляво и надясно поклони; неочаквано, с дистанционното, което държеше в ръката си, Тургут бей смени канала. Дълго гледаха мътното черно-бяло изображение, цялото в снежинки, и не проумяваха нищо.

— Тате, защо сте включили това? — попита Ипек.

— Тук вали сняг — каза баща й. — Колкото и да е, изображението е добро, тази е истинската новина. А пък и знаеш, че загледам ли се дълго в някой от каналите, достойнството ми се накърнява.

— Тогава изключете телевизора, моля ви — додаде Кадифе. — Тук има друго, което накърнява достойнството ни.

— Сподели го с госта ни — рече притеснено баща й. — Боя се, че той още не знае.

— И аз мисля така — промълви Ханде. Имаше гневни, изключително красиви големи черни очи.

За секунда всички се умълчаха.

— Разкажи ти, Ханде — рече Кадифе. — Няма нищо неудобно.

— Тъкмо напротив, има доста неудобни неща и по тази причина ми се ще да ги споделя — отвърна Ханде. Странна радост огря за кратко лицето й. Усмихвайки се, сякаш си припомняше нещо приятно, тя каза: — Днес се навършват четирийсет дни от самоубийството на нашата приятелка Теслиме. Измежду всички нас тя бе най-вярващото момиче, отстояващо своята религия и словото на Аллах. За нея покривалото бе символ не само на любовта й към Аллах, то беше символ на нейната вяра и чест. Никому не можеше и да хрумне, че тъкмо тя би могла да посегне на живота си. И учителите, и баща й безмилостно я притискаха да не си покрива главата с кърпа, тя обаче им се опълчваше. Нещата клоняха към изхвърлянето й от института, в който бе учила три години и почти го завършваше. Един ден хората от сигурността притиснали баща й и му рекли: „Ако дъщеря ти не започне да ходи в института без забрадка, ще ти закрием бакалничката и ще те прогоним от Карс.“ Ето защо той най-напред заплашил Теслиме, че ще я прокуди от къщи, но когато и това не помогнало, решил да я омъжи за четирийсет и петгодишен полицай вдовец. Той дори на няколко пъти посетил бакалничката с цветя. Теслиме толкова се отвращаваше от този мъж, когото наричаше „старчето с металните очи“, че бе готова да си открие главата, което така и не направи, само и само да не се омъжва за него. Едни от нас подкрепиха идеята да се омъжи за „металните очи“, други пък предложиха да заплаши баща си със самоубийство! Тоя съвет най-вече й го давах аз. Защото никак не ми се щеше Теслиме да ходи незабрадена. Непрекъснато й повтарях: „Теслиме, по-добре човек да се самоубие, отколкото да си открие главата.“ Казвах го ей така, за да поддържам приказката. Мислехме си, че жените, за които четяхме по вестниците, се самоубиват поради липса на вяра, поради привързаност към материалния живот или от безнадеждна любов, и че баща й ще се стресне от думата „самоубийство“. Изобщо не съм допускала, че толкова вярващо момиче като Теслиме ще посегне на живота си. Но когато чух новината, че се е обесила, аз първа повярвах. Защото чувствах, че на мястото на Теслиме и аз бих постъпила като нея.