Орхан Памук - Сняг

Ханде се разплака. Всички млъкнаха. Ипек се приближи до нея, помилва я и я целуна. Присъедини се и Кадифе: момичетата се запрегръщаха, Тургут бей също изрече мили думи с дистанционното в ръка и всички го удариха на шегички, само и само Ханде да не плаче. Тургут бей привлече вниманието й към изникналите на екрана жирафи, сякаш щеше да забавлява дете, и Ханде, точно като петимно да се забавлява дете, насочи пълните си със сълзи очи към екрана: и забравяйки собствения си живот, те наблюдаваха дълго като във филм на забавен каданс как някъде много далече, може би в сърцето на Африка, в сенчеста гориста местност се придвижва двойка жирафи.

— След самоубийството на Теслиме, Ханде реши да не ходи в института със забрадка, та да не се чувстват родителите й още по-нещастни — прошепна след малко Кадифе на Ка. — Отгледали са я като момче, без никакъв натиск и никакви лишения. Майка й и баща й си мечтаят един ден дъщеря им да се грижи за тях. Ханде е доста умна. — Говореше с мил глас, уж шепнешком, ама така, че Ханде да я чува, и девойката с насълзените очи я чуваше, докато заедно с останалите се взираше в телевизионния екран. — В началото ние, забрадените момичета, я увещавахме да не се отказва от нашата борба, впоследствие обаче проумяхме, че да не носиш забрадка е по-добре, отколкото да се самоубиеш и решихме да помогнем на Ханде. За момиче, което знае, че покривалото е повеля на Аллах и го приема като символ, е изключително трудно да бъде убедено да го свали. Ханде задълго се затвори вкъщи, опитвайки се да се съсредоточи върху взетото решение.

И Ка, като останалите, бе сломен от чувството за вина, ала в душата му се разля вълна от щастие, щом ръката на Ипек докосна неговата. С надеждата да изпита същото щастие този път Ка, докато Тургут бей припряно превърташе каналите, докосна ръката на Ипек. Тя му отвърна и той забрави тегнещата наоколо тъга. На екрана се появи картина от предаването в Народния театър. Дългият като върлина мъж гордо обясни, че това е част от първото в историята на Карс излъчване на живо. Докато уведомяваше, че вечерното представление ще съдържа разнообразни истории, изповедта на националния вратар, срамни тайни от политическия живот, сцени от творби на Шекспир и Виктор Юго, неочаквани изповеди, скандали, незабравими звезди на турския театър и кино, скечове, песни и страховити изненади, Ка чу собственото си име, обявено като „нашият най-велик поет, завърнал се без много шум след години в родината ни“. Ипек стисна под масата ръката на Ка.

— Не си искал да ходиш там? — рече Тургут бей.

— Тук съм предоволен и прещастлив — отвърна Ка, стисвайки още по-силно ръката на Ипек.

— Не бих желала да нарушавам вашето щастие — обади се Ханде. За миг всички се постреснаха. — Но тази вечер съм тук заради вас. Не съм прочела нито една ваша книга, достатъчно ми е и това, че сте поет, стигнал чак до Германия, поет, видял свят. В последно време писали ли сте стихове?

— В Карс ме споходиха доста стихотворения — отвърна Ка.

— Надявах се, че ще можете да ми обясните как да се концентрирам върху дадена тема. Кажете ми, моля ви, как пишете стихове? Като се концентрирате ли?

На поетичните вечери с турските читатели в Германия жените най-често задаваха този въпрос на поетите, но както всеки път Ка трепна, сякаш го питаха за нещо много специално.

— Не знам как пиша стиховете си — отвърна той. — Доброто стихотворение сякаш идва от някакво далечно място. — Забеляза подозрителния поглед на Ханде.

— Кажете ми, моля ви, какво разбирате под концентрация? Колкото и да се старая по цял ден, пред очите ми все не оживява онова, което бих искала: как бих се чувствала незабрадена. Появява се онова, което бих искала да забравя.

— Например?

— Когато броят на забрадените момичета нарасна, от Анкара изпратиха една жена да ни убеждава да не си покриваме главите. Тая „агитаторка“ с часове разговаряше с всяко момиче поотделно в една стая. Задаваше стотици въпроси. „Баща ти бие ли майка ти? Колко братя и сестри имаш? Колко месечно печели баща ти? Какво друго носиш освен тюрбан? Обичаш ли Ататюрк? Какви картини са окачени по стените в твоя дом? Колко пъти в месеца ходиш на кино? Равни ли са според теб мъжете и жените? Аллах ли е по-велик или държавата? Колко деца ти се иска да имаш? Тормози ли те семейството?“ Попълваше отговорите в отделен формуляр за всяка от нас. Беше като от модно списание, елегантна, с начервени устни, боядисана коса, открита глава, но, как да го кажа, бе всъщност доста естествена. Обикнахме я, макар въпросите й да разплакаха някои от нас… Дори се надявахме да не я омърсят калта и мръсотията на Карс. Сетне започнах да я сънувам, ама в началото не обърнах внимание. А сега, опитам ли се да си представя как се движа сред хората без забрадка, излагайки на показ косата си, все се виждам като тази „агитаторка“. Елегантна като нея, с обувки на тънки токчета и с още по-разкрепостени тоалети от нейните. Мъжете ми показват, че се интересуват от мен. Хем ми е приятно, хем се срамувам.