Орхан Памук - Сняг

— Ханде, ако не ти се говори за срама, недей — обади се Кадифе.

— Не, ще говоря. Защото аз се срамувам в представите си, но от представите си не се срамувам. Всъщност изобщо не вярвам, че ако тръгна незабрадена, ще се превърна в предизвикателна за мъжете жена, в похотлива никаквица. Защото макар да не съм убедена, пак ще си открия главата. Ала знам, похотта е способна за миг да овладее човека, дори когато си мисли, че не я желае, дори когато не му се вярва. Мъже и жени, всички ние, нощем в сънищата си извършваме грях, който през деня ни се струва, че не желаем. Не е ли така?

— Престани, Ханде — каза Кадифе.

— Не е ли така?

— Не е така — отговори Кадифе, обръщайки се към Ка. — Преди две години Ханде щеше да се омъжва за кюрд, доста привлекателен младеж. Но нещо се забърка в политиката, убиха го…

— Това няма никаква връзка с факта, че ходя забрадена — гневно изрече Ханде. — Защо ходя забрадена? Защото, концентрирам ли се, все не мога да си представя как ще се чувствам незабрадена. Това е причината. Концентрирам ли се, в представите си аз или се превръщам в неприятна непозната от рода на „агитаторката“, или в похотлива никаквица. Успея ли поне веднъж да си представя как прекрачвам института незабрадена, как пристъпвам из коридорите, как влизам в час, едва тогава бих намерила сили в себе си, дай Боже, да го сторя и да стана свободен човек. Защото ще съм свалила забрадката по собствена воля и желание, а не по полицейска принуда. Досега обаче така и не съм успяла да се концентрирам върху този момент.

— Тогава не обръщай внимание тъкмо на този момент — рече Кадифе. — И да го преодолееш, за нас ти ще си останеш любимата ни Ханде.

— Не, няма да остана — отвърна Ханде. — Разграничих се от вас, реших да си открия главата и в душите си вие всъщност ме презирате, обвинявате ме… — Сетне се обърна към Ка: — Понякога пред очите ми изниква девойка, тя прекрачва незабрадена института, тръгва по коридорите, влиза при групата си, по която толкова тъгува, и в този миг си припомням дъха на коридорите и тежката атмосфера в стаята. Тогава зървам девойката в стъклото на прозореца, разделящ учебната стая от коридора и щом проумея, че девойката, която виждам, не съм аз, а някоя друга, започвам да плача.

Стори им се, че Ханде отново ще се разплаче.

— Не ме тревожи толкова преобразяването ми в друга — каза Ханде. — Тревожи ме, че повече няма да мога отново да бъда същата, че направо ще забравя каква съм сега. Дори само заради това човек би могъл да се самоубие… — Обърна се към Ка и смутено попита: — Никога ли не сте изпитвали желание за самоубийство?

— Никога, ала след случващото се с жените в Карс, човек няма как да не се замисли върху тази тема.

— Желанието за самоубийство на повечето от момичетата в нашето положение е продиктувано от необходимостта да се почувстват господарки на собствените си тела. По същата причина се самоубиват подлъганите, изгубили девствеността си момичета, както и девствениците, принудени да се омъжат за човек, когото не желаят. За тях самоубийството е израз на стремежа им към невинност и чистота. Никога ли не сте писали нещо за самоубийството? — Тук несъзнателно се обърна към Ипек: — Притесних ли много вашия гост? Добре, ще го оставя на мира, ама след като ми каже откъде идват стихотворенията, които му „идват“ в Карс?

— Щом почувствам, че стихотворението идва, душата ми се изпълва с благодарност към този, който го изпраща, защото съм неизмеримо щастлив.

— Той ли ви кара да материализирате стихотворението? Кой е той?

— Не че го вярвам, ала чувствам, че той ми изпраща стихотворението.

— Не вярвате в Аллах, или в това, че той ви изпраща стихотворението?

— Аллах ги изпраща — вдъхновено отвърна Ка.

— Той видя със собствените си очи как се е разраснало тук религиозното движение — вметна Тургут бей. — Може пък и да са го заплашили… Постреснал се е и е започнал да вярва в Аллах.

— Не, не е вярно, просто ми идва отвътре — рече Ка. — Тук изпитвам желание да бъда като всички.

— Изплашили сте се, за което ви укорявам.

— Така е, плаша се, при това много се плаша — извика в същия миг Ка.

Скочи на крака тъй, сякаш бяха насочили срещу него пистолет. Сътрапезниците му се обезпокоиха.

— Къде така? — извика Тургут бей, сякаш на свой ред бе усетил насочено към себе си оръжие.

Ханде пък си промърмори:

— Не ме е страх, хич не ме е еня за нищо.

Но и тя като останалите се вглеждаше в лицето на Ка, за да определи откъде идва опасността. След години вестникарят Сердар бей щеше да сподели с мен, че в този момент лицето на Ка избеляло като вар, макар че не било лице на почувствал се зле от страх или от световъртеж човек — то изразявало дълбоко щастие. Прислужницата пък настойчиво щеше да ми обяснява как докато влизала в стаята, се появила някаква светлина и погълнала всичко в сиянието си. Още тогава в нейните очи Ка се бе издигнал в ранг на светец. Някой от присъстващите изрекъл: „Стихотворението дойде.“ И всички посрещнали думите му по-развълнувано и по-стреснато, отколкото ако към тях самите са насочили оръжие.