Орхан Памук - Сняг

— Това е тишината на снега — добави Ипек.

Обзети от пораженческо настроение, всички дълго се взираха в телевизионния екран, върху който бавно се сменяха каналите. Докато държеше ръката на Ипек под масата, Ка си представи как щастливо прекарва тук с нея целия си живот — как денем дреме над някаква незначителна работа, а привечер, хванал ръката на тази жена, гледа сателитната телевизия.

Буквално седем минути след като Ка си помисли колко ли ще бъде щастлив, ако целия си живот прекара с Ипек в Карс, той, сякаш отправил се сам на война, подтичваше под падащия сняг, за да вземе участие в представлението в Народния театър и сърцето му биеше лудо. През тези седем минути всъщност всичко се развило с разбираема бързина.

Започнало се с това, че Тургут бей пуснал на телевизионния екран предаването на живо от Народния театър, сетне всички доловили шумното оживление в залата и усетили, че там става нещо необичайно. Това пробудило желанието им поне за една нощ да излязат извън рамките на провинциалния си живот и същевременно ги обезпокоила вероятността да не би там да се случи нещо лошо. По ръкоплясканията и виковете на нетърпеливата публика подразбрали, че съществува някакво напрежение между големците от първите редове и младежите от по-задните. Камерата не смогвала да обхване цялата зала, а те любопитствали да узнаят всичко.

На сцената се намирал известният до неотдавна на цяла Турция национален вратар. Той тъкмо успял да разкаже за първия гол от трагичния за нацията мач преди петнайсет години, в който англичаните ни вкараха единайсет гола, когато на екрана се появил слабичкият, дълъг като върлина водещ — националният вратар, както и подобава в национално предаване, млъкнал, досещайки се, че е време за реклама. С микрофон в ръка водещият успял за секунди да изчете от листа си две реклами (в бакалница „Тадал“ на булевард „Февзи паша“ била пристигнала пастърма от Кайсери; Образователният център започвал записвания за подготвителните курсове за университета), след това повторил какво включва предстоящата разнообразна програма, споменал, че свои стихове ще прочете Ка и поглеждайки тъжно към камерата, добавил: „Гражданите на Карс дълбоко съжаляват, че пристигналият от Германия в нашия граничен град голям поет все още не е сред нас.“

— Сега вече ще е срамота, ако не отидете — възкликнал Тургут бей.

— Ама никой дори не ме и попита дали ще участвам в програмата — проронил Ка.

— Тук обичаят ни е такъв — пояснил Тургут бей. — Ако ви бяха питали, нямаше да отидете. Сега обаче ще се наложи да отидете, за да не изглежда, че ги презирате.

— Ние ще ви гледаме оттук — с неочакван плам възкликнала Ханде.

Тъкмо тогава вратата се отворила и момчето, наглеждащо нощем рецепцията изрекло:

— Директорът на Педагогическия институт е починал в болницата.

— Горкият наивник — изкоментирал Тургут бей. После вперил очи в Ка. — Ислямистите започнаха да ни очистват един по един. Ако искате да отървете кожата, добре ще е повечко да повярвате в Аллах. Защото се боя, че не след дълго и умерената религиозност вече няма да е достатъчна, за да отърве кожата един стар атеист в Карс.

— Прав сте — отвърнал Ка. — И без друго съм решил да се отдам докрай на любовта към Аллах, която тая в сърцето си цял живот.

Подигравателната нотка била доловена от всички, но тъй като били убедени, че Ка е доста пиян, сътрапезниците му решили, че готовият отговор по всяка вероятност е бил предварително обмислен.

По същото време към масата, понесла умело в едната си ръка огромна тенджера, а в другата — отразяващ светлината на лампата алуминиев черпак, се примъкнала Захиде и усмихнато, с тон на грижовна майка известила:

— На дъното на тенджерата има една порция чорба, жалко ще е да се изхвърли. Кое от момичетата я иска?

Отвръщайки на усмивката с усмивка, Ханде и Кадифе се извърнали едновременно към прислужницата, а Ипек успяла да сподели страховете си, че Ка няма да отиде в Народния театър.

Ка пък тъкмо тогава си наумил: „Ако Ипек каже «Аз!», това ще означава, че ще дойде с мен във Франкфурт и че ще се оженим. Тогава отивам в Народния театър и прочитам стихотворението «Сняг».“

В същия момент Ипек казала „Аз!“ и без капчица въодушевление протегнала купичката си.

По някое време отвън, под сипещия се на едри парцали сняг Ка се почувства като чужденец в този град, който бързо, още щом си замине, вероятно щеше да го забрави — това настроение не продължи дълго. Усещаше съдбата; силно усещаше тайната неразгадаема геометрия в логиката на живота, изпитваше дълбок копнеж да разгадае тази логика и да бъде щастлив, но в този миг не усещаше достатъчно силен копнежа си за щастие.