Орхан Памук - Сняг

Щом навлязоха сред множеството на булевард „Карадаа“, Ка захвана разговор за поезията и след един доста елементарен преход вметна, че Неджип е поет, и я попита дали знае, че има обожатели в кораническия лицей, които я наричат Хиджран.

— Как ме наричат?

Ка й разказа няколко случки, свързани с Хиджран.

— Нито една не е вярна — рече Кадифе. — Имам познати в кораническия лицей, не са споменавали пред мен за тези неща. — Подир още няколко крачки усмихнато добави: — Но случката с шампоана вече съм я чувала. — Припомни му, че всъщност един заможен журналист, предизвикал отвращение в Истанбул, е предложил на момичетата с тюрбани да си обръснат главите, за да предизвикат интереса на западните медии. Спомена го, за да отбележи първопричината за нещо, което приписваха на нея. — В тия истории е вярно само едно — да, първото си посещение при тъй наречените момичета с тюрбани направих, за да им се надсмея. Бях любопитна. Добре де, отидох изпълнена с присмехулно любопитство.

— После какво стана?

— Дойдох тук, защото ме приеха в Педагогическия институт, пък и сестра ми живееше в Карс. С тези момичета се сдружихме в института и дори да не си вярващ, поканят ли те в домовете си, отиваш. Въпреки тогавашните ми възгледи, усещах тяхната правота. Така ги бяха възпитали родителите им, подкрепяше ги и държавата, която им подсигуряваше религиозно образование. Години наред говореха на тези момичета „покривайте си главите“, а внезапно им казаха „не си покривайте главите“, защото така иска държавата. И един ден, за да им окажа своята политическа подкрепа, и аз си покрих главата. Страхувах се от стореното, присмивах се над себе си. Може би защото съм дъщеря на атеист, на един вечен опозиционер на държавата. Бях предоволна, че отивайки там, свърших тая работа за денонощие: един приятен политически спомен, за който след години се сещаш с насмешка, един „свободолюбив жест“. Държавата, полицията и местните вестници обаче така ме нападнаха, че се отървах едва щом започнах да изтъквам „лековатата“ страна на стореното от мен. Прибраха ни под предлог, че сме били организирали неразрешена демонстрация. Ако ден след като излязох от затвора бях казала: „Отказвам се, не съм вярваща!“, цял Карс щеше да ме заплюе в лицето. Сега знам, че тези изпитания са ми били изпратени от Аллах, за да открия правия път. Едно време и аз бях атеистка като теб, но не ме гледай така, чувствам, че ме съжаляваш.

— Не те гледам така.

— Гледаш ме. Не смятам, че съм по-смешна от тебе. Не съм и по-висше създание от тебе, знай го.

— Какво казва баща ти за всичко това?

— Контролираме положението. Само че положението поема в неконтролируема посока и ние се страхуваме, защото много се обичаме. Отначало татко се гордееше с мен, първото ми влизане в института с покрита глава бе възприето от него като специфичен революционен похват. Наблюдаваше ме в маминото огледало с месингова рамка как изглеждам със забрадката и както си стояхме пред огледалото, внезапно ме целуна. Разменихме си малко думи, но беше напълно ясно: оценяваше стореното от мен не като акт, подкрепящ исляма, а като акт, противопоставящ се на държавата. Поведението на татко сякаш говореше „дъщеря ми и така е доста привлекателна“, ала тайничко, като мен, се боеше. Знам, че се боеше, понеже ни задържаха и съжаляваше. Подхвърли, че политическата полиция всъщност не се интересувала от мен, а все още от него; че някога в МИТ картотекирали тукашните изявени левичари и демократи, а сега водели на отчет ислямистите и че щели да почнат от дъщерята на картотекираната стара кримка. Всичко това бе изречено, за да ме принуди да се откажа, татко се чувстваше длъжен да подкрепя всяка моя стъпка, но постепенно му ставаше все по-трудно. Знаеш, има едни старци, които каквото й да чуят — било тупурдията в къщи, било пращенето на печката, било непрестанното дърдорене на жената, било проскърцването на пантата, — все едно, че изобщо не са го чули: и татко вече се държи по тоя начин, когато става дума за борбата, която водим ние, момичетата с тюрбаните. Ако някое от момичетата се отбие у дома, той си отмъщава, като демонстрира пред него своя груб атеизъм, ала накрая обръща нещата и се заиграва с темата за опълчването срещу държавата. Правя сбирки вкъщи, понеже видях, че момичетата не падат по-долу и смогват мъдро да му се противопоставят. Едно от тях ще дойде тази вечер — Ханде. След самоубийството на Теслиме, под давление на семейството си, Ханде реши да не се забражда. Татко казва, че всичко това му напомня прежните комунистически дни. Имало два вида комунисти: самоуверени, които участват в делото, за да се грижат за народа и просперитета на страната; и непокварени, които участват в делото, обзети от чувство за справедливост и равенство. Самоуверените били пристрастени към властта и поучавали всекиго — те причинявали зло на всички. А непокварените причинявали зло единствено на себе си, ала всъщност те се стремели тъкмо към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на бедните, те заживявали още по-мизерно. Баща ми беше учител, уволниха го, изтръгнаха му нокът по време на изтезанията, хвърлиха го в затвора. С мама години наред поддържаха магазинче за канцеларски принадлежности, фотокопираха, превеждаха романи от френски на турски, известно време продаваха от врата на врата енциклопедии на разсрочено плащане. В дните, когато бяхме твърде нещастни и бедни, татко внезапно ни прегръщаше и се разплакваше. Сега ужасно се бои да не ни сполети нещо лошо. Започна да се страхува, когато след прострелването на директора на Педагогическия институт в хотела ни дойдоха полицаи. И на тях го каза. До ушите ми достигна, че сте се срещнали с Тъмносиния. Не го споделяйте с татко.