Орхан Памук - Сняг

С освобождаването на първата кабинка, те нахълтаха в нея. Ка забеляза как възрастен беззъб мъж ги проследи с поглед. Заключиха вратата и Неджип възкликна: „Никой не ни видя.“ Радостно прегърна Ка. Стъпи с маратонките си върху издатина в стената, протегна се и сръчно свали пликовете от казанчето. Скочи на пода и старателно издуха прахта от тях.

— Искам, като предаваш тия писма на Кадифе, да й кажеш нещо — рече Неджип. — Мислих дълго. От мига, в който тя ги прочете, аз се лишавам от всяка надежда и очакване в живота, свързани с нея.

— Казваш, че щом Кадифе узнае за любовта ти към нея, ще се лишиш от всяка надежда, в такъв случай трябва ли да й съобщаваш каквото и да било?

— За разлика от теб, аз не се боя нито от живота, нито от страстите си — отвърна Неджип. Ала все пак се пообезпокои, че Ка се натъжи. — Тези писма за мен са единственият изход. Не бих могъл да живея, без да обичам страстно една красота. Инак ще се наложи да обиквам щастливо друга. Като най-напред ще се наложи да спра да мисля за Кадифе. Знаеш ли кому ще отдам цялата си страст подир нея?

Подаде писмата на Ка. Той ги мушна в джоба на палтото си и попита:

— Кому?

— На Аллах.

— Опиши ми онази гледка.

— Първо открехни прозореца. Тук вони отвратително.

Ка насили ръждясалата дръжка на прозорчето в тоалетната и го отвори. Възхитено се взряха в бавно и безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.

— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Неджип.

— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота?

Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Неджип промълви:

— Животът като цяло.

— Но животът не ни ли прави нещастни?

— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.

— Опиши ми онази гледка.

— Първо сложи ръка на челото ми и кажи какво ще е моето бъдеще — рече Неджип. Отвори широко очите си — едното от тези очи някакъв мъж щеше да пръсне, заедно с мозъка, след двайсет и шест минути. — Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща. Знам ли обаче как ще разсъждавам след двайсет години, а съм ужасно любопитен.

Ка положи дланта на дясната си ръка върху нежната кожа на челото му.

— Ай, ай, Аллах! Ле-ле какво оживление цари тук — каза Ка, отдръпвайки ръката си, сякаш бе докоснал нажежено желязо.

— Казвай.

— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и седем, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света, сиреч, за това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, сиреч, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш и да се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш — по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на морален. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо. Усещам го под потрепващата си ръка, защото това последствие…

— Какво е?

— Достатъчно си умен и отсега разбираш за какво говоря. Ето защо искам ти да го изречеш първи.

— Какво е то?

— Знам, че знаеш всъщност какво е чувството на вина, което изпитваш заради мизерията и нещастието на бедняците, спомена го вече.

— Нима ще спра да вярвам в Аллах? Тогава направо ще умра.

— Няма да се случи за една вечер в асансьора, както е било с горкия директор атеист! Ще става тъй постепенно, че дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

— Ти ли си този човек?

Ка отдръпна ръката си от челото му.

— Тъкмо напротив. Всъщност с годините вярата ми в Аллах постепенно е укрепвала. Толкова бавно и постепенно, че го осъзнах едва след пристигането си в Карс. Ето защо тук се усещам щастлив и мога да пиша.

— Толкова щастлив и мъдър ми се струваш сега, че ще те попитам нещо. Може ли човек да узнае бъдещето си? И узнае ли го, може ли да се чувства спокоен, вярвайки в онова, което е узнал? Искам да го включа в първия си научнофантастичен роман.

— Някои хора знаят… Например собственикът на „Серхат шехир“. Отдавна е написал какво ще се случи тази вечер и го е публикувал. — Едновременно сведоха очи към вестника, който Ка измъкна от джоба си: „… бе прекъсвано от бурните овации и ръкопляскания на присъстващите…“

— Това трябва да е нещото, наречено щастие — каза Неджип. — Ако предварително напишем във вестника какво ще ни се случи и с възхита изживеем красотата, която сме описали, ще се превърнем в поети на собствения си живот. Във вестника пише, че ще прочетеш най-новото си стихотворение. Кое е то?