Орхан Памук - Сняг

И тъй: по време на първата сцена публиката, изпълнила Народния театър, бе доста объркана. Заглавието „Родината или тюрбанът“ подсказваше на зрителите, че ще гледат злободневна, политическа пиеса и никой не очакваше на сцената да се появи жена, обгърната с чаршаф, освен, разбира се, по-възрастните, които помнеха тази кратка стара пиеса. В съзнанието на хората тюрбанът бе символ на политическия ислям. Мнозина бяха поразени от гордостта, дори горделивостта, която излъчваше загадъчната жена с чаршаф, докато се придвижваше напред-назад по сцената. Уважение към нея изпитаха дори „радикално“ настроените чиновници, презиращи религиозните одежди. Единствено буден младеж от кораническия лицей, предполагайки коя е обгърнатата в чаршаф жена, се изкикоти, та да подразни настанилите се в по-предните редове.

Всеобщото смущение дойде по време на втората сцена, когато жената с осъзнат, свободолюбив жест започна да сваля чаршафа си! То си пролича дори в смущението на европеизираните секуларисти, станали свидетели на резултата от собствените си въжделения. Впрочем, тъй като се бояха от политическите ислямисти, те отдавна бяха приели, че в Карс нещата все си вървят, постарому. Сега дори не им и хрумваше, че държавата силом ще премахне чаршафите, както го бе сторила през първите години на Републиката, за тях бе „напълно достатъчно, че ислямистите, не налагат, използвайки насилието и страха на незагърнатите с чаршафи жени да се загръщат като в Иран“.

По-късно Тургут бей подхвърлил на Ка: „Тия ататюркисти от предните редове не са никакви ататюркисти, а страхливци!“ Демонстративното разсъбличане на сцената на една загърната в чаршаф жена направо превъзбуди всички: стресна не само ислямистите, а и безработните, и простолюдието. Тъкмо в този миг някакъв учител от предните редове бил скочил да аплодира смъкващата с изящни, решителни движения чаршафа си Фунда Есер. Според някои обаче реакцията на учителя не била моден политически акт, а била предизвикана от голите пухкави ръце и красивата шия на жената, позамаяна от алкохола. Дребен младеж от задните редове гневно отреагирал на неизвестния, беден учител.

Ситуацията не се понрави дори на републиканците от предните редове. Смутени бяха и те — защо, видите ли, вместо очилато, светлолико, твърдо решено да учи селско девойче, изпод чаршафа изниква игривата гьобекчийка Фунда Есер. Дали поуката не е, че единствено пропадналите, безсрамни, жени се отказват от чаршафа? Ако е тъй, значи става дума за послание на ислямистите. Чу се как заместник-валията изкрещя от предните редове: „Това е невярно, не, това не е вярно.“ Към него, най-вероятно от подлизурство, се присъединиха и други, но не убедиха Фунда Есер. Младежите от кораническия лицей на няколко пъти издюдюкаха заплашително, докато преценяващо и напрегнато наблюдаваха как просветената републиканска девойка от челните редици отстоява своята независимост, ала никой не се стресна. Гълчавата на никому неизвестната групичка от младежи, възнамеряваща да предизвика някакъв инцидент в залата изобщо не притесни седящите отпред — заместник-валията, работливия, храбър заместник-директор по Сигурността Касъм бей, изтръгнап навремето из корен ПКК, останалите висши чиновници, областния управител на кадастралната служба, директора по културата, чиято цел бе да събере и изпрати в Анкара касети с кюрдска музика (присъстваха жена му, двете му дъщери, четиримата му синове с вратовръзки и тримата му племенници), няколкото цивилно облечени офицери и техните съпруги. Говореше се, че те изпитвали абсолютно доверие в пръснатите из залата цивилни полицаи, в униформените по краищата на залата и във войниците зад кулисите. По-съществена обаче била гордостта, която изпитвали, че цяла Турция, че Анкара ги гледа — нали вечерта се излъчвала на живо, — въпреки че събитието било от регионален характер. Както всички зрители, и облечените във власт първенци наблюдаваха случващото се на сцената, без нито за миг да забравят, че то се излъчва по телевизията, което им даваше достатъчно основание изпълняваните на сцената баналности, политическите задявки и пошлотии да им се струват къде по-изтънчени и омагьосващи. От време на време някои се извръщаха към телевизионната камера, та да проверят дали още работи, други, от най-крайните редове, седяха като истукани, обзети от ужаса, че ги гледат, по същата тази причина някои пък помахваха с ръка. Макар представлението да се излъчваше по местната кабеларка, болшинството от хората бяха предпочели да дойдат в театъра, за да проследят как действа телевизионният екип, вместо да зяпат случващото се на сцената от екраните на своите телевизори.