Орхан Памук - Сняг

Само преди миг Фунда Есер бе свлякла чаршафа си, бе го натъпкала в бакърен леген като купчина пране, бе го поляла внимателно с бензин, сякаш това бе перилен препарат, и бе започнала да го търка. По някаква случайност бензинът бе излят от бутилка на перилния препарат „Акиф“, най-използваният тогава от карските домакини, което по странен начин поуспокои не само зрителите в залата, но и цял Карс — всички решиха, че свободолюбивото момиче се е отказало от първоначалното си намерение и старателно ще изпере чаршафа си.

От задните редове някой се провикна: „Пери, момиче, търкай яко!“ Екнаха смехове, чиновниците от предните редове се нацупиха, ала тъй възприемаше случващото се цялата публика. Друг пък подвикна: „А де му е «Омо»-то 27 27 Игра на думи: докато „Омо“ е марка прах за пране, „ом“ означава удебелено, закръглено кокалче, главичка. — Б.пр. на туй?“

Бяха все младежи от кораническия лицей; пораздвижиха до смях залата и затова никой не им се разсърди. На мнозина, включително и на държавните чиновници от предните редове, им се щеше тази демодирана, якобинска и подстрекателско-политическа пиеса да приключи, преди да се е принизила до безвкусицата. Доста от хората, с които разговарях подир години, споделяха с мен, че наистина са изпитвали подобно усещане: мнозинството карсци в залата, от чиновниците до бедните кюрдски ученици, копнееха да изживеят нещо различно, нещо, което се случва само в театъра, да се позабавляват. Част от разлютените ученици от кораническия лицей вероятно желаеха да провалят приятната атмосфера на вечерта, ала до този момент никой не се притесняваше от тях.

Както става в рекламите, които виждаме често, Фунда Есер проточи прането като истинска домакиня, превърнала задължението в забавление. В нужния момент тя измъкна мокрия черен чаршаф от легена и изигравайки простиране, го разпъна като знаме. Под смаяните погледи на зрителите, започнали да проумяват какво ще последва, тя извади от джоба си запалка и подпали единия край на чаршафа. Настъпи мъртвешка тишина. Чу се диханието на пламъка, светкавично обгърнал чаршафа. Залата се озари от невероятна, страховита светлина.

Няколко души се надигнаха ужасени.

Не го очакваше никой. Бяха се сепнали дори най-неудовлетворените секуларисти. Когато жената хвърли обгърнатия в пламъци чаршаф на сцената, доста от зрителите се ужасиха да не би да пламнат дъските на сто и десетгодишната сцена и мръсните кърпени завеси, останали от най-славните години на Карс. Ужасът обхванал мнозина, понеже усещали, че духът от бутилката е изпуснат. Оттук нататък можело да се очаква всичко.

Откъм редовете с учениците от кораническия лицей се надигна ропот, олелия. Дюдюкания, крясъци и яростно освиркване. Някой изкрещя:

„Безбожни врагове на вярата ни! Неверници, атеисти!“

Смут обзе предните редове. Дори и да се изправеше онзи самотен и смел учител и да се провикнеше: „Млъкнете и гледайте!“, нямаше да има кой да го чуе. Когато се разбра, че дюдюканията, виковете и лозунгите не само няма да стихнат, но и тепърва ще нарастват, повя вятърът на тревогата. Д-р Невзат, директор на областното здравеопазване, синовете му, наконтени със сака и с вратовръзки, щерките му, сплели косите си на плитки, и съпругата му, турила най-прекрасния си тоалет — рокля от креп в паунова разцветка, се надигнаха и взеха да си проправят път към изхода. В същия миг се надигна и един от бившите карски знатни търговци на кожи, Садък бей, пристигнал от Анкара, за да нагледа делата си в Карс, последва го и съученикът му от началното училище Сабит бей — адвокат от Народната партия. Ка долови тревогата, обхванала предните редове, но продължи да седи нерешително на мястото си: мина му през ума да си тръгне, понеже се опасяваше да не забрави заради възникналата от събитията суматоха запечаталото се в съзнанието му стихотворение, все още незаписано в зеления бележник. И освен това му се щеше да се измъкне от театъра, за да се върне при Ипек. Междувременно към изпълнената с дим сцена се насочи директорът на Телефонната компания — човек, към чиито познания и порядъчност изпитваше уважение целият Карс.

— Момиче — провикна се той. — Много ни хареса ататюркската ви пиеса. Ама стига толкова. Погледнете, всички се разбуниха вече, ще превъзбудите народа.

Фунда Есер набързо бе угасила захвърления на пода чаршаф и сега изпълняваше любимия на автора на „Родината или чаршафът“ монолог — по-късно щях да открия оригиналния текст от 1936 година в изданията на народните домове. Четири години подир събитията, в Истанбул, деветдесет и две годишният и все още активен автор на „Родината или чаршафът“, докато укоряваше палавите си внуци (всъщност внуци на синовете му), ми разказа, че от всичките му произведения („Ататюрк пристига“, „Ататюркски пиеси за лицеите“, „Спомени за Него“), тази вече забравена пиеса (изобщо нямаше представа за постановката в Карс и последвалите я събития) през 30-те години изправяла на крака девойки и чиновници, които със сълзи на очи аплодирали кулминацията.