— Извинявам се — каза Фазъл. Лицето му стана тъмночервено. Очите му се бяха навлажнили.
Месут отмина с мълчание мига на помирение.
— Ние с Фазъл сме кръвни братя — каза Неджип. — Отдавна мислим за едно и също в един и същи миг, знаем какво мисли другият. За разлика от мен, Фазъл не се интересува от политика. Сега и той, и аз имаме една молба към вас. Всъщност и двамата бихме могли да приемем, че извършвайки грях, Теслиме се е самоубила поради натиска, на който е била подложена от майка си, баща си и държавата. Твърде тежко е, но Фазъл понякога си казва: „Момичето, което обичах, се самоуби и извърши грях.“ Ако Теслиме е била прикрита атеистка, като директора, ако е била нещастна атеистка, която не подозира, че е атеистка и ако се е самоубила, понеже е атеистка, това би било голяма трагедия за Фазъл. Защото в такъв случай излиза, че е бил влюбен в една атеистка. Обсебилото душите ни подозрение бихте могли да разтълкувате единствено вие; бихте могли да успокоите Фазъл. Разбрахте ли за какво става дума?
— Вие атеист ли сте? — попита с пламнали очи Фазъл. — И ако сте атеист, иска ли ви се да се самоубиете?
— Дори и когато съм бил най-убеден, че съм атеист, не съм имал и най-малък порив към самоубийство — отвърна Ка.
— Отговорихте ми почтено, за което съм ви много признателен — успокоено изрече Фазъл. — Сърцето ви е изпълнено с доброта, но се боите да повярвате в Аллах.
Ка забеляза враждебния поглед на Месут и му се прииска да се отдалечи. Умът му като че ли бе някъде другаде. Усещаше в душата си трепета на едно дълбоко желание и на свързаната с него представа, но поради настъпилото раздвижване наоколо все не успяваше да я избистри. По-късно щеше да проумее, че тази представа е подхранвана и от копнежа по Ипек, и от смъртта, и от невъзможността да повярва в Аллах. В последния момент Месут смени темата.
„Моля ви, не ни разбирайте погрешно — бе казал Неджип. — Не възразяваме някой да е атеист. В ислямското общество има място и за атеисти.“
— Само че гробищата им трябва да са отделни — рече Месут. — Ако вярващите лежат с безбожниците в едно и също гробище, покоят им ще бъде смутен. Някои атеисти, дето цял живот успешно прикриват, че не вярват в Аллах, имат навика да смущават вярващите не само на тоя свят, но и в гробовете им. Сякаш не е достатъчно, че страдаме, докато лежим в едно и също гробище с тях чак до Съдния ден, ами като се надигнем в Съдния ден от гробовете си, се налага да преодоляваме и ужаса от срещата с някой злощастен атеист… И все пак вие, господин поет Ка, не криете, че известно време сте били атеист. Може би и сега сте такъв. Кажете ми тогава по чия воля вали снегът, разкрийте ми неговата загадка?
В този миг всички едновременно погледнаха отвъд безлюдната, полуздрачна гара навън, където върху пустите релси валеше озареният от неонова светлина сняг.
„Какво правя аз в този свят? — помисли си Ка. — Колко нещастни изглеждат отдалече снежинките, колко нещастен е моят живот. Човек живее, линее, изчезва. От една страна му се струва, че чезне, от друга, че съществува: обича себе си, следва, както снежинката, с обич и тъга пътя, който е поел в живота си.“ Уханието на баща му, който току-що се е избръснал — усети го. Надушвайки това ухание, той си спомни и ледените, обути в чехли крака на майка си, приготвяща закуска в кухнята, четката за разресване, розовия сироп против кашлица, от който отпива, щом кашлицата го разбуди посред нощ, лъжицата в устата, дребните нещица, които правят живота, всичките вкупом, снежинката…
Ето как Ка почувства дълбокия порив, който изпитват истинските поети, щастливи единствено в миговете на вдъхновение. За първи път от четири години насам в ума му беше дошло стихотворение: бе тъй убеден в съществуването му, в атмосферата му, в звученето и силата му, че душата му се изпълни с блаженство. Каза на тримата младежи, че бърза и се измъкна от безлюдната, полуздрачна сграда на гарата. Побърза да се върне в хотела, повтаряйки под сипещия се сняг стихотворението, което предстоеше да запише.
10
Защо това стихотворение е хубаво?
Снегът и щастието
Още с влизането си в хотелската стая Ка съблече палтото. Разтвори закупения във Франкфурт кариран бележник със зелена обложка и започна да записва в него стихотворението, което идваше дума подир дума в ума му. Тъй като сякаш друг някой му нашепваше стиховете в ухото, бе преизпълнен със спокойствие, ала бе изцяло погълнат от онова, което записваше. Никога преди не бе творил по този начин — от раз и вдъхновено — и затова частица от ума му изпитваше тревогата дали написаното ще е стойностно. Докато редеше стиховете, логиката му подсказа, че се получава прекрасно — вълнението и щастието му нарастваха. Ка изписа трийсет и четири стиха на един дъх, поспря за миг, вгледан в празното пространство, сякаш не смогваше да долови достатъчно отчетливо думите.
Читать дальше