Орхан Памук - Сняг

Тъмносиния замълча. Сетне като дете, без да гледа в очите Ка, рече:

— Въпреки че съм чел стотици пъти историята, винаги, когато стигна до този момент, сърцето ми се разтуптява. В началото, знам ли защо, се идентифицирах със Сухраб, комуто предстоеше да убие баща си. Кой иска да убие собствения си баща? Коя душа би изтърпяла мъките на подобна вина, товара на подобен грях? А какво да говорим за по детски добросърдечния Сухраб! Значи единственият начин да го убие е да не знае, че това е баща му.

Докато аз се отдавах на размисли, двамата противници в брони захващаха битката, водеха я с часове и облени в пот и в кръв вече се готвеха да се оттеглят, без да се излъчи победител. В нощта на този първи ден умът ми се ангажираше колкото със Сухраб, толкова и с баща му и докато сякаш за първи път четях продължението на историята, аз се вълнувах и си представях, преизпълнен с надежда, как непобедимите баща и син ще се измъкнат от положението.

Ето го и вторият ден: армиите пак се подреждат една срещу друга, покритите с брони баща и син пак се хвърлят напред и влизат в безмилостна схватка. Същия този ден те се сражават дълго и съдбата — това ли е съдбата? — се усмихва на Сухраб: съборил той Рустам от коня и го проснал под себе си. Измъкнал своя кинжал и тъкмо да го прониже смъртоносно, приближават се към него, за да му кажат: „В Иран съществува традиция първия път да не се отсича главата на врага. Не го убивай, неразумно е.“ И Сухраб не убива баща си.

И тук съвсем се обърквам. Душата ми се изпълва с обич към Сухраб. Какъв е смисълът на съдбата, която Аллах отрежда за бащата и сина? Вместо чаканата с интерес от мен битка на третия ден, всичко ще приключи внезапно. Рустам успява да събори Сухраб от коня, с един замах на сабята си пробожда гърдите му и го убива. Ужасяващо смайваща е бързината на случващото се. По налакътника Рустам разбира, че е убил собствения си син, пада на колене, поема в прегръдките си тялото на своя син и заплаква.

В този момент от историята винаги плача и аз. Но не защото споделям мъката на Рустам, а защото проумявам какъв е смисълът в смъртта на нещастния Сухраб: любовта на Сухраб към бащата, който го убива. В този момент от историята възхищението ми от обичта на по детски добросърдечния Сухраб към баща му, се измества от по-дълбокото и по-зряло чувство — достойната мъка на Рустам, свързана с каноните и традицията. В хода на самата история обичта ми и възхитата ми от непокорния индивидуалист Сухраб са се пренасочвали към Рустам, притежаващи сила, и чувство за отговорност.

Тъмносиния се умълча — Ка му завидя, че е способен да сподели една история, без значение каква, с толкова много вяра.

— Не ти разказвам тази великолепна история, за да разбереш как е осмислила моя живот, а просто за да не бъде забравена — рече Тъмносиния. — Най-малкото, тая хилядолетна история е от „Шахнаме“ на Фирдоуси. Някога са я знаели милиони — от Табриз до Истанбул, от Босна до Трабзон — и когато се сещали за нея, проумявали смисъла на живота си. Така, както днес на Запад се замислят за отцеубийството в „Едип цар“, за фикс идеите на Макбет за трона и смъртта. Но поради преклонението си пред Запада, всички забравиха тази история. Махнаха от книгите старите истории. В Истанбул не ще откриеш книжар, от когото да закупиш „Шахнаме“. Защо?

Помълчаха малко.

— Как мислиш, достатъчно ли е прекрасна историята, та да си струва и човек да убиеш заради нея? — попита Тъмносиния. — Как мислиш?

— Не знам — отвърна Ка.

— Помисли тогава — рече Тъмносиния и излезе от стаята.

Тъмносиния напусна припряно стаята и Ка се задвоуми. Най-напред реши, че всеки момент ще се върне — нали му каза „помисли“, — за да го изслуша. Сетне обаче проумя, че не е така — думите му явно съдържаха някакво, поднесено малко необичайно, послание. Дали пък не бяха заплаха?

В този дом Ка се усещаше по-скоро чужд, отколкото застрашен. Не видя майката с бебето в съседната стая и се измъкна, без да го забележи никой. Идеше му да се втурне по стълбището на бегом.

Снегът валеше невероятно бавно, на Ка чак му се привидя, че снежинките са окачени във въздуха. Това усещане за забавеност пораждаше впечатлението, че времето е спряло, а, кой знае защо, на Ка му се струваше, че са се случили немалко неща и е минало немалко време — всъщност срещата му с Тъмносиния бе продължила едва двайсет минути.