Орхан Памук - Сняг

Синьото на очите му клонеше към тъмносиньо, нещо нехарактерно за един турчин. Бе кестеняв, голобрад и по-млад, отколкото си го представяше Ка; имаше бледа, млечнобяла, будеща възхищение кожа и гърбав нос. Изглеждаше изключително привлекателен. Самоувереността, която излъчваше, му придаваше обаятелност. Маниерите, поведението и външният му вид с нищо не напомняха брадатия, провинциален, агресивен фундаменталист с броеница в едната и с оръжие в другата ръка — образ, създаден от секуларистката преса.

— Не си сваляйте палтото, преди печката да затопли стаята… Хубаво палто, откъде го купихте?

— От Франкфурт.

— Ех, Франкфурт, Франкфурт… — промълви Тъмносиния, впери очи в тавана и се замисли.

Едно време, поясни, бил осъден по член 163 като разпространител на идеята за основано върху религията държавно устройство и затуй забегнал в Германия.

Настъпи тишина. Ка усещаше, че трябва да продума нещо, та да проличи благоразположението му и се притесни, че не му хрумва нищо. Усещаше, че Тъмносиния също говори колкото за свое успокоение:

— Когато в Германия посещавах мюсюлманските дружества в кой да е град и когато пътьом — без значение къде, из Франкфурт, из Кьолн, от хотел „Дом“ към гарата, или пък из хамбургските богаташки квартали — срещнех някой немец, мислено го отграничавах от останалите и се съсредоточавах върху него. Не беше от значение какво мисля за него аз — представях си какво мисли за мене той; опитвах се през неговите очи да преценя вида си, облеклото си, движенията си, походката си, своята история, откъде идвам и къде отивам, кой съм. Това беше отвратително изживяване, ала му бях свикнал; не се подценявах: разбирах до каква степен се подценяват събратята ми… В повечето случаи европеецът не ни подценява. Ние, вгледани в него, се подценяваме сами. Бягаме, за да достигнем до дълбините на душите си, а не само за да се отървем от тиранията у дома. И един ден неизменно се връщаш, за да спасиш виновните си съучастници, ненамерили кураж да напуснат родината. Ти защо се завърна?

Ка мълчеше. Голотата и нищетата на стаята, небоядисаните, с ронеща се мазилка стени и хлуещата право в очите му ярка светлина от крушката на тавана предизвикваха безпокойството му.

— Не ща да те тревожа с обезсърчаващи въпроси — рече Тъмносиния. — Когато чуждоземци посещавали молла Касим Ансари, блажена му памет, в земите край Тигър, дето живеело племето му, той най-напред казвал: „Драго ми е, че се запознахме, ама вие за кого шпионирате?“

— За вестник „Джумхуриет“ — отвърна Ка.

— Дотолкова и аз съм осведомен. Ама чак пък такава заинтересованост към Карс, та специален човек да изпратят, туй вече ме смущава.

— Сам пожелах, бях чул, че тук са старият ми приятел Мухтар и жена му.

— Те са разведени, не знаеше ли? — поправи го Тъмносиния, взирайки се внимателно в очите на Ка.

— Знаех — каза му Ка и се изчерви. И като си помисли, че Тъмносиния предусеща всичко, което в тоя миг му минава през ума, изпита ненавист към него.

— Биха ли Мухтар в полицията?

— Биха го.

— Беше ли си заслужил боя? — някак странно попита Тъмносиния.

— Не го заслужаваше, естествено — притеснено отвърна Ка.

— Теб защо не те биха? Доволен ли си от себе си?

— Знам ли защо не ме биха.

— Знаеш, ти си истанбулски буржоа — каза Тъмносиния. — Личи си веднага по тена, по погледа ти. Колкото и да е, рекли са си, че сигурно имаш влиятелни познати по върховете. На Мухтар му личи, че няма нито такива връзки, нито пък такава власт и те го знаят. Всъщност Мухтар влезе в политиката, за да може да се противопостави на хората като тях, за да е като теб. Дори и да спечели изборите и да получи кметския пост, той пак се нуждае от аргумента, че е човек, изтърпял държавния пердах. Останал е доволен, че са го били.

Тъмносиния изобщо не се усмихваше, лицето му бе придобило по-скоро мрачно изражение.

— Никой не е доволен, като го бият — рече Ка и се почувства елементарен и повърхностен в сравнение с Тъмносиния.

Лицето му придоби израз, който подсказваше, че същинският разговор започва.

— Срещал си се със семействата на самоубилите се момичета — каза той. — Защо?

— Може би за да си напиша материала?

— За западната преса ли?

— Да, за западната преса — отвърна Ка с някакъв елемент на превъзходство. А нямаше и един познат, който би публикувал статията му в кой да е немски вестник. И добави със съжаление: — И за „Джумхуриет“.

— Турските вестници няма да се заинтересуват от нищетата и страданията на собствения си народ, ако преди това от тях не са се заинтересували европейските вестници — каза Тъмносиния. — Срамно е да се пише за сиромашията, за самоубийствата; те се държат, сякаш това е нещо несъвременно. Трудно ще публикуват материала ти и в Европа. Ето защо пожелах да се срещна с тебе. В никакъв случай не пиши — нито в страната, нито извън нея — за момичетата, които се самоубиват! Самоубийството е голям грях! Пробуди ли се интересът към тая болест, тя мигом ще се разпространи! Особено опасен, по-смъртоносен и от отрова е случаят с последното самоубило се мюсюлманско девойче, непожелало да си свали тюрбана.