Орхан Памук - Сняг

Щом историята приключи, Ка се досети, че нещо подобно се разправяше измежду турските ислямисти в Германия. В края на разказа си Неджип не уточни коя е загадъчната книга, но Месут си спомни един-двама еврейски писатели (Ка не бе чувал за тях), тласкащи човек към атеизма, както и имената на неколцина коментатори — единият от тях щеше да бъде убит три години по-късно, — които бяха сред основните врагове на политическия ислям.

— Подстрекаваните от дявола атеисти се разхождат сред нас в търсене на мир и утеха, досущ като нещастния директор — заключи Месут. — И вие ли участвате в този конфликт?

— Не знам.

— Как тъй не знаете? — поизнервено рече Месут. — Не сте ли атеист?

— Не знам — отвърна Ка.

— Тогава кажете вярвате или не вярвате, че този свят, както и всяко нещо, както и сипещият се на парцали сняг са творение на всевишния Аллах?

— Снегът ми напомня за Аллах — отвърна Ка.

— Хубаво, ама вярвате ли, че снегът е творение на Аллах? — продължи да настоява Месут.

Настъпи тишина. Ка видя как черното куче през отворената врата изскочи на перона и щастливо се юрна под озарявания от бледата светлина на неоновите лампи сняг.

— Не ми отговори — каза Месут. — Човек, който познава и който обича Аллах, изобщо не се съмнява в съществуването му. Следователно ти си атеист, само дето не го изговаряш от притеснение. Ние си го знаехме и без друго. Тъй че ще ти задам въпроса на Фазъл. Измъчваш ли се така, както онзи нещастник атеист от разказа? Приисквало ли ти се е да се самоубиеш?

— Страхувам се да се самоубия, независимо от терзанията си — отвърна Ка.

— И каква е причината? — попита Фазъл. — Понеже държавата го забранява, тъй като човекът бил най-висшето създание? Те и това, че човекът е велико творение, също го тълкуват погрешно. Кажи, моля те, защо се страхуваш да се самоубиеш?

— Бъди снизходителен към настойчивостта на приятеля ми — рече Неджип. — Този въпрос има много специално значение за него.

— Значи не желаеш да се самоубиеш, защото не си чак толкова изтормозен и нещастен? — рече Фазъл.

— Не — отвърна леко раздразнен Ка.

— Не крийте нищо от нас, умолявам ви — рече Месут. — Нищо лошо няма да ви сторим затова, че сте атеист.

Тишината стана напрегната. Ка се изправи. Никакво желание нямаше да се издава, че се страхува. Тръгна.

— Отивате ли си? Не си отивайте, моля ви — рече Фазъл. Ка спря, направо се вкамени, без да пророни и дума.

— Нека аз ви разкажа вместо него — рече Неджип. — Ние и тримата сме влюбени в „момичета с тюрбани“, посветили живота си на своята вяра. „Момичета с тюрбани“ ги нарича секуларистката преса. За нас те са просто мюсюлмански момичета, а мюсюлманските момичета трябва да посвещават живота си на своята вяра.

— Мъжете също — добави Фазъл.

— Естествено — рече Неджип. — Аз съм влюбен в Хиджран, Месут — в Ханде, Фазъл — в Теслиме, ала Теслиме почина. Тоест — самоуби се. Ние обаче не вярваме, че едно готово да се пожертва в името на вярата си мюсюлманско момиче може да се самоубие.

— Вероятно страданията й са се оказали непосилни за нея — каза Ка. — Семейството я е притискало да ходи с непокрита глава, прогонили са я от института.

— Нищо не е в състояние да принуди искрено вярващия да извърши грях — развълнувано се намеси Неджип. — Пропуснем ли сутрешния намаз, нощем, поради този грях, не можем да заспим от вълнение. И всеки път все по-рано търчим към джамията. Ето така вярващият, само и само да не извърши грях, прави всяко нещо с вълнение, готов е дори и жив да го одерат.

— Знаем, че сте се срещнали със семейството на Теслиме — намеси се Фазъл. — Те вярват ли, че се е самоубила?

— Вярват. Най-напред гледала с майка си и баща си сериала „Мариана“, сетне направила абдест и намаз.

— Теслиме не гледа този сериал — промълви Фазъл.

— Вие познавахте ли я? — попита Ка.

— Лично не се познавахме, не сме разговаряли — срамежливо отвърна Фазъл. — Видях я веднъж отдалече, беше добре забрадена. Но като душевност, естествено, я познавах — човек познава този, когото обича. Усещах я, както усещам себе си. Онази Теслиме, която познавах, не би могла да се самоубие.

— Не сте я познавали достатъчно, вероятно.

— Вероятно теб са те пратили тук западняците, за да прикриеш убиеца на Теслиме! — грубо избълва Месут.

— О, не, не — намеси се Неджип. — Ние ви вярваме. Нашите лидери твърдят, че вие сте дервиш, че сте поет. Искаше ни се, понеже ви имаме доверие, да ви зададем въпрос по темата, която ни прави много нещастни. От името на Месут, Фазъл ви моли да му простите.