Орхан Памук - Сняг

— Аз не съм нещастен — рече Ка.

— Никой, който е толкова нещастен, всъщност не е нещастен. Защото местните имат за утеха и надежда близостта. Тук няма саркастични безбожници, както в Истанбул. Тук нещата са по-прости.

— Тръгвам веднага, само защото го искаш ти. Улица „Байтархане“ кой номер? Колко да остана там?

— Докато душата ти намери покой — отвърна Ипек. — Не се страхувай да вярваш… — Помогна на Ка да си облече палтото. — Знанията ти за исляма свежи ли са още? Спомняш ли си молитвите от началното училище? И не се сконфузвай.

— Когато бях малък, прислужницата ме водеше в джамията „Тешвикие“ — каза Ка. — По-скоро за да се срещне с другите прислужници, отколкото да се моли на Аллах. Докато чакаха да дойде времето за намаза, те клюкарстваха, а аз се въргалях по килимите с другите деца и си играехме. В училище научих наизуст всички молитви, за да спечеля благоразположението на ходжата, който докато ни шамаросваше и докато, хванал ни за перчемите, блъскаше главите ни във вечно разтворения върху чиновете Коран, ни принуждаваше да наизустяваме сура Откриване . В училище бях усвоил всичко необходимо за исляма, ала вече съм го позабравил. Каквото знам за исляма, е от един филм с Атъни Куин — каза Ка с усмивка. — Преди време го даваха по турските канали в Германия, ала незнайно защо го представиха като немски филм. Вечерта ще бъдеш тук, нали?

— Да.

— Защото искам още веднъж да ти прочета стихотворението — рече Ка, напъхвайки бележника в джоба на палтото си. — Според теб хубаво ли е?

— Наистина е много хубаво.

— Какво му е хубавото?

— Не знам, много е хубаво — отвърна Ипек. Беше отворила вратата и вече излизаше.

Ка припряно я прегърна и я целуна по устните.

Доста хора, след като излезе от хотела, го мярнаха да бърза под снега и пропагандните знамена към улица „Байтархане“. Толкова бе щастлив и развълнуван, че, точно както в детските му мигове на прекомерно щастие, в киносалона на мощното му въображение се завъртяха едновременно два филма. В единия той и Ипек се любеха сред някакво кътче в Германия, не обаче във франкфуртския му дом. Дълго се наслаждава на тая фантазия, от време на време любовното гнездо се превръщаше в карска хотелска стая. В другия имагинерен филм играеха думи и представи, свързани с последните два стиха на „Сняг“.

Най-напред влезе в ресторант „Йешилюрт“, за да разпита за адреса. Вдъхновен от бутилките върху рафта, разположен между портрета на Ататюрк и снежен швейцарски пейзаж на стената, се настани на една маса и с решителността на човек, който ужасно бърза, си поръча двойна ракия, сирене и леблебия. Телевизионният водещ съобщи от екрана, че въпреки обилния снеговалеж тази вечер в Карс ще се осъществи първото в града извънстудийно предаване на живо и че подготовката за него вече била към края си, сетне изкоментира някои местни и международни вести. Заместник-валията се бил обадил по телефона и забранил по новините да се говори за простреляния директор на Педагогическия институт, за да не се преекспонира случая и да не се подстрекава враждебността. Вслушан във всичко това, Ка набърже обърна две двойни ракии, сякаш отпиваше вода.

Подир третата чаша с ракия, вратата на текето, до което се стигаше за четири минути, се отвори автоматично. Качвайки стръмното стълбище, Ка се присети за стихотворението на Мухтар „Стълбата“, което още носеше в джоба на сакото си. Беше убеден — всичко ще мине добре, но се почувства като дете, разтреперено от предстоящия преглед при доктора, макар и да знае, че няма да му бият инжекция. Стигна догоре и тутакси започна да съжалява, че е дошъл — огромен страх бе обхванал душата му, въпреки изпитите ракии.

Шейхът, още щом зърна Ка, начаса усети уплахата в сърцето му. Ка също почувства, че шейхът е усетил уплахата му. Притежаваше обаче особено излъчване, което не позволи на Ка да изпита срам от страха си. Върху стената на стълбищната площадка имаше огледало с резбована орехова рамка. Най-напред в него видя шейх ефенди. Къщата бе претъпкана като каца с риба. Човешкият дъх и топлина бяха сгрели стаята. В един миг Ка се видя да целува ръката на шейх ефенди. Всичко това стана светкавично. Ка сякаш не забелязваше нито хората край себе си, нито навалицата в стаята.

В нея имаше повече от двайсет души, сбрали се да участват в простичкото вторнично богослужение, да изслушат беседата на шейха и да споделят тревогите си. Все хора, познали щастието да са редом с шейха при всеки удобен случай — собственици на мандри, пет-шест занаятчии и работещи в чайните, полупарализиран младеж, кривоглед началник на автобусна компания и възрастният му приятел, нощният пазач на електродружеството, портиерът на карската болница, в която се бе трудил цели четирийсет години, и още неколцина души…