Орхан Памук - Сняг

Стълбищното осветление угасна автоматично и настъпи пълен мрак. Напипа бутона, натисна го и лампите светнаха — погледна още веднъж към бележника си и му хрумна заглавието. Най-отгоре написа „Тайната симетрия“. По-късно щеше да посочи, че ранното откриване на това заглавие е доказателство, че творбите му не са негово творение — точно както и вселената; първо него щеше да постави на снежинката върху разклонението ЛОГИКА.

Докато крачеше под снегопада от текето на святия шейх към хотела, Ка през цялото време си представяше как след малко отново ще зърне Ипек. На площад „Халитпаша“ се озова най-напред сред група активисти от Народната партия, сетне сред ученици, излезли от подготвителния курс за кандидатстудентските изпити: бъбреха си за тазвечерното телевизионно предаване, за това какъв тъпанар е учителят им по химия, и, досущ като Ка и мен, когато бяхме на тяхната възраст, взаимно се нагрубяваха. Пред входа на една кооперация зърна майка и баща, които държаха за ръка дъщеричката си — бяха излезли от зъболекарския кабинет на горния етаж. По дрехите си личеше, че не са заможни, ала не бяха отвели дъщеричката си в държавен диспансер, а при частен зъболекар, защото вярваха, че ще страда по-малко. От отворената врата на магазинче за продажба на дамски чорапи, макари, цветни моливи, батерии и касети долиташе „Роберта“ на Пепино ди Капри — като хлапе я слушаше по радиото в колата на чичо си, когато излизаха на разходка край Босфора, — стори му се, че напиращата в душата му емоция е ново стихотворение, отби се в първата чайна, седна на първата свободна маса, измъкна бележника си и писалката.

Известно време се взира с насълзени очи и с писалка в ръка в празния лист, разбра, че стихотворението няма да дойде, но от това оптимизмът на Ка не намаля. Огледа окачените по стените на претъпканата с безработни и ученици чайна изгледи от Швейцария, театрални афиши, вестникарски изрезки с карикатури и вести, съобщението за условията на приемния изпит за набиране на чиновници и програмата на тазгодишните мачове на „Карспор“. С различен цвят бяха отбелязани резултатите от срещите, повечето приключили със загуба; някой бе надраскал, че мачът с „Ерзурумспор“ е приключил със загуба 6:1, а после бе добавил четири стиха — на следващия ден в чайна „Талихли кардешлер“ Ка щеше да сътвори стихотворението си „Човешкият род и звездите“ и щеше да вмъкне в него тия стихове:

Докато развеселено и жизнерадостно преписваше четиристишието в бележника си, от една маса зад гърба му се надигна Неджип и се настани при него — лицето му изразяваше радост, каквато според Ка никога не би се пръкнала върху собственото му лице.

— Страшно се зарадвах, като те видях — рече Неджип. — Стихове ли пишеш? Извинявам се заради приятелите си, които те нарекоха атеист. За първи път в живота си виждат атеист. Ти всъщност не си атеист, защото си много добър човек.

Сподели с Ка и неща, които на пръв поглед нямаха никаква връзка помежду си: избягал от училище с приятелите си, понеже искали да гледат тазвечерното представление в театъра, щели обаче да седнат, естествено, на задните редове, за да не ги забележат учителите им по време на излъчвания на живо спектакъл. Щели да се срещнат в Народния театър. Знаели, че Ка ще чете стихове. В Карс всички пишели стихове, но Ка бил първият публикувал стиховете си поет, когото познавали. Би ли желал да го почерпи един чай. Ка отвърна, че бърза.

— Тогава да ти задам един въпрос, един последен въпрос — рече Неджип. — И не за да проявя непочтителност като приятелите си. Просто съм много любопитен.

— Добре, питай.

Неджип първо нервно си запали цигара, после изрече:

— Ако не съществува Аллах, значи не съществува и Рай. И милионите хора, прекарващи живота си в нужда, мизерия и страдание, не биха могли дори в Рая да отидат. Какъв е тогава смисълът от безкрайните страдания на нуждаещите се? За какво живеем и защо напразно търпим толкова мъки?

— Аллах съществува, и Рай съществува.