Орхан Памук - Сняг

Фазъл ме улови за ръка и ми помогна да се прехвърля през ниската ограда.

— Нощем бягахме оттук — той умело се вмъкна през счупения прозорец, който ми беше посочил и осветявайки наоколо, ме изтегли вътре. — Освен птици, тук няма никого другиго.

Сградата бе потънала в непрогледен мрак, понеже през мръсните и заледени стъкла не проникваше никаква светлина, а някои от прозорците дори бяха с кепенци, Фазъл обаче се изкачи съвсем спокойно по стълбището — явно бе идвал и друг път, — държеше фенера като разпоредител в киното и ми осветяваше пътя. Миришеше на прах и на плесен. Минахме през изпотрошените след нощта на революцията врати, движехме се между празни, поръждавели койки, насочвайки вниманието си към следите от куршуми и към разтревожено изпърхващите гълъби, свили гнезда по ъглите на високите тавани на горния етаж и в кривините на кюнците.

— Тази е моята, а тази на Неджип — каза Фазъл, посочвайки две съседни койки на горния ред. — Понякога лягахме на едната койка, за да не разбудим спящите с нашите приказки, гледахме небето и си приказвахме.

През счупеното горно стъкло се виждаха едрите снежинки на падащия сняг, озарен от уличната лампа. Гледах почтително и напрегнато.

— Това е гледката, която се вижда от койката на Неджип — каза след малко Фазъл, посочвайки ми тясното продълговато пространство долу.

Извън градината, ала досами нея видях проход, който не би могъл дори да бъде наречен уличка — широк около два метра, той бе сврян между страничната сляпа стена на Земеделската банка и задната сляпа стена на висока кооперация. Флуоресцентната светлина от първия етаж на банката озаряваше разкаляната земя. И за да не би някой да си помисли, че този проход е уличка, по средата му бе поставена табела „Не влизай“. В края на тази уличка, която с вдъхновение, инспирирано от Неджип, Фазъл нарече „краят на света“, имаше тъмно дърво без листа и докато се взирахме в него, то почервеня, сякаш пламна.

— Червената рекламна лампа на „Айдън фото“ е развалена от седем години — прошепна Фазъл. — Тази червена светлина от време на време светва и угасва и когато наблюдаваш от койката на Неджип плачещата върба, тя изглежда като обгърната от пламъци. Понякога, потънал в мечти, Неджип съзерцаваше чак до зори тази гледка. Нещото, което виждаше, нарече „този свят“ и сутрин, след поредната безсънна нощ ми казваше „Цяла нощ наблюдавах този свят!“. Значи го е разказал и на твоя приятел Ка и той го е включил в стихотворението си. Реших да те доведа тук, още докато гледахме видеокасетата. Но мисля, че приятелят ти е проявил неуважение към Неджип, озаглавявайки творбата си „Мястото, където Аллах не съществува“.

— Покойният сега Неджип е описал на Ка тази гледка и сам я е нарекъл „Мястото, където Аллах не съществува“. Абсолютно сигурен съм.

— Не ми се вярва Неджип да е умрял като атеист — каза предпазливо Фазъл. — Той просто имаше само такива съмнения.

— Не чуваш ли вече гласа на Неджип? — попитах аз. — Не се ли плашиш, че постепенно се превръщаш в атеист, като мъжа от оня разказ?

На Фазъл не му се понрави, че зная за опасенията му, споделени единствено с Ка преди четири години.

— Вече съм женен, имам дете — отвърна той. — Не съм чак така пристрастен към подобни теми, както преди. — И мигом съжали, че се държи с мен като с човек, пристигнал от Запада, като с човек, опитващ се да го привлече към атеизма. — После ще поговорим — добави с любезен тон.

И отново, преди да се спуснем долу, ми показа масата в единия ъгъл на обширната стая, използвана някога като канцелария на руското консулство, строшената на парчета ракиена бутилка, столовете.

— След като отвориха пътищата, З. Желязната ръка и неговият спецотряд останали тук няколко дни и продължили да избиват кюрдските националисти и ислямистите.

Този детайл, който се опитвах да забравя, ме стресна. Не ми се мислеше за последните часове на Ка в Карс.

Черното като антрацит куче ни чакаше пред градинската порта и вървя подире ни чак до хотела.

— Радостта ти май се поизпари. Защо? — попита Фазъл.

— Ще се качиш ли в моята стая преди вечерята? Искам да ти предам нещо.

Докато поемах ключа си от Джавит, зърнах светлина през открехнатата врата на апартамента на Тургут бей, трапезата вътре бе сложена, дочух бъбренето на гостите и разбрах, че Ипек също е там. В куфара ми се намираха направените от Ка фотокопия от любовните писма на Неджип до Кадифе — горе, в стаята ги дадох на Фазъл. Доста разсъждавах сетне и реших, че съм постъпил тъй, за да накарам Фазъл да се разтревожи от призрака на починалия си приятел, както аз бях разтревожен от Ка.