Бях напълно объркан.
— Нали пак ще се видим привечер? — попитах притеснено. Напълно излишни думи.
— Естествено, татко ви чака за вечеря — каза тя и пое с очарователна походка, която много й отиваше.
Помислих си, че съм огорчен, задето вярва от сърце във „вината“ на Ка. Всъщност убеждавах себе си в това. Единственото, което желаех, бе да говоря мило за Ка, използвайки изрази като „моят скъп убит приятел“, да разкрия постепенно неговите недостатъци, фикс идеи и „вина“ и накрая заедно с Ипек да се качим на един и същ кораб и да направим първото си съвместно пътешествие въпреки скъпите спомени за него. Снощната ми мечта да отведа Ипек с мен в Истанбул беше останала далече и душата ми бе изпълнена от порива да докажа „невинността“ на приятеля си. Дали пък това нямаше връзка с факта, че при наличието на двама мъртъвци аз ревнувах не от Ка, а от Тъмносиния?
Да се движа из заснежените карски улици сред спускащия се мрак за мен бе ужасно мъчително. Телевизия „Серхат Карс“ бе се преместила в нова сграда срещу бензиностанцията на булевард „Карадаа“. Атмосферата на града — нечист, кален, мрачен, овехтял — за две години бе проникнала и в коридорите на триетажния бетонен бизнес център, демонстриращ просперитета на Карс.
Фазъл ме посрещна радостно в студиото на втория етаж, след което ведро ме запозна поотделно с осмина свои колеги, каза ми „те биха желали да дадеш кратко интервю в тазвечерните новини“ — тогава си помислих, че това би улеснило задачата ми в Карс. В петминутното интервю водещият младежките програми Хакан Йозге, се обърна към мен с думите „Вие пишете роман, чието действие се развива в Карс“ (вероятно бе научил от Фазъл), а аз така се смаях, че смотолевих нещо в отговор. За Ка обаче изобщо не стана дума.
После влязохме в директорския кабинет, по датите, изписани върху съхраняваните според изискванията на закона видеокасети, подредени по стелажите, открихме записите на първите две предавания на живо от Народния театър и ги взехме. Настанихме се срещу стар телевизор в душна стаичка и докато си пиехме чая, най-напред изгледах „Трагедия в Карс“ — пиесата, в която Кадифе се явява на сцената. Възхитих се от „сатиричните винетки“ на Сунай Заим и Фунда Есер, от иронизирането на известни и любими рекламни клипове от преди четири години. Внимателно, връщайки я няколко пъти, проследих сцената, в която Кадифе си открива главата, показва красивата си коса и веднага след това застрелва Сунай. Неговата смърт изглеждаше наистина като част от пиесата. Само зрителите от предните редове биха могли да видят с очите си бил ли е зареден пълнителят.
Докато гледах следващата касета, разбрах, че доста от елементите на „Родината или тюрбанът“ — различните пародии, авантюрите на вратаря Вурал, гьобеците на любимката Фунда Есер — са само забавни притурки на театралната трупа към всяка една пиеса. Крясъците, лозунгите и бученето в залата, правеха невъзможно да се чуе какво се говори на този остарял запис. Прослушвайки многократно видеолентата, все пак успях да запиша на лист голяма част от стихотворението, което Ка изрецитира и по-късно озаглави „Мястото, където Аллах не съществува“. Фазъл попита защо Неджип се изправя и какво казва, докато Ка изпълнява споходилото го в онзи момент стихотворение, подадох му листа, за да го прочете, доколкото бях успял да го запиша.
Два пъти изгледахме момента, когато войниците стрелят срещу публиката.
— Ти доста пообиколи Карс — рече Фазъл. — Сега и аз искам да ти покажа едно място.
Леко сконфузен, но и загадъчен, той ми обясни, че би искал да ме отведе в затвореното сега общежитие на кораническия лицей, където Неджип, нали ще говоря за него в книгата си, е прекарал последните години от своя живот.
Докато под неспирния сняг крачехме по булевард „Гази Ахмед Мухтар“, аз се досетих, съзирайки черното като антрацит куче с кръгло бяло петно на челото, че това е кучето, което Ка описва в стихотворението си, купих хляб и сварени яйца от едно магазинче, обелих ги набързо и ги дадох на животинчето, радостно помахващо с вирнатата си опашка.
Като забеляза, че кучето не се отделя от нас, Фазъл каза:
— Това е кучето на гарата. Преди малко не споделих всичко с теб, да не би да не дойдеш. Старото общежитие е празно. Затвориха го след революцията, понеже било гнездо на тероризъм и реакционерство. От тогава в него няма никого и поради туй взех от телевизията фенер.
Запали фенера, насочи светлината към тъжните очи на следващото ни куче, а то радостно размаха опашка. Градинската порта на общежитието бе заключена — някога сградата е била арменски конак, а после руско консулство, където консулът живеел заедно със своето куче.
Читать дальше