Орхан Памук - Сняг

Бях й признателен, че не каза „приятеля ви“, а Ка. Дали бихме могли утре по обяд отново да се срещнем в сладкарница „Йени хаят“ и отново да поговорим единствено за Ка?

Колко жалко, беше заета. Ала за да не ме измъчва, като любезна домакиня обеща, че вечерта ще дойде заедно с всички да ме изпрати на гарата.

Благодарих й, после й обясних, че нямам сили да се върна на трапезата (боях се да не се разплача), хвърлих се на леглото и начаса заспах като мъртво пиян.

Сутринта, без да се обаждам комуто и да било в хотела, поех из улиците — целия ден обикалях Карс, най-напред с Мухтар, после с вестникаря Сердар бей и с Фазъл. Снощната ми поява във вечерните новини бе поуспокоила карсци и лесничко се сдобих с доста подробности, нужни ми за финала на моята история. Мухтар ме запозна със собственика на вестник „Мъзрак“, първият вестник на политическите ислямисти с тираж седемдесет и пет броя, и с пенсионирания аптекар, главен редактор на изданието, който се наложи да позакъснее за заседанието си. Малко след като узнах от тях, че ислямисткото движение е западнало поради антидемократичните си възгледи и че кораническият лицей вече не бил привлекателен както по-рано, аз се сетих за плана на Неджип и Фазъл да убият възрастния аптекар, задето целунал на два пъти Неджип по необичаен начин. Собственикът на хотел „Шен Карс“, който донасял на Сунай за клиентите си, сега пишеше материали за същия вестник и като стана дума за отминалите събития, ми припомни подробност, която бях позабравил: добре, че мъжът, убил преди четири години директора на Педагогическия институт, не бил от Карс. Самоличността на съдържателя на оная чайна в Токат била установена благодарение на записа, направен по време на престъплението, а за да бъде заловен притежателят на оръжието, спомогнала извършената в Анкара балистична експертиза, било доказано, че със същия пистолет е било извършено и друго престъпление, по време на процеса мъжът обяснил, че пристигнал в Карс по покана на Тъмносиния, представил медицинско свидетелство за умственото си разстройство и по тази причина бил пратен за три години в психиатричната клиника в Бакъркьой, сетне го изписали, той се преместил в Истанбул, отворил кафенето „Шен Токат“ и започнал да списва във вестник „Ахит“ колонка, защитаваща правата на момичетата с тюрбани. Поотслабналата съпротива на момичетата с тюрбани, след като преди четири години Кадифе си открила главата, се подновила, макар и едва-едва, само че тяхното движение в Карс, както впрочем и в Истанбул, вече не било тъй мощно, понеже свързаните с това дело били отстранени от института или били преместени в университетите на други градове. Семейството на Ханде отказа да се срещне с мене. Понеже песента, която изпял след революцията, била харесана много, пожарникарят с гръмовния глас станал звезда в седмичната програма „Нашите местни народни песни“ на карската телевизия. Неговият близък приятел, последовател на Саадеттин ефенди и пазач в карската болница, който обожавал музиката, му акомпанирал на ритмичен саз всяка петъчна вечер — записите правели във вторник вечер. „Очилаткото“ — след него ден баща му забранил да се качва на каква да е сцена, дори на училищната — вече беше бая голям, зрял мъж, който продължаваше да разнася вестници. От него научих какво правят карските социалисти, четящи истанбулските вестници: те все още питаели уважение към смъртоносните схватки на ислямистите и кюрдските националисти с държавата и не вършели нищо по-съществено от това да се хвалят с написаната, но непрочетена от никого нерешителна прокламация, с героизма и жертвоготовността си в миналото. Очакването да се появи героичен и жертвоготовен човек, който да ги избави от безработицата, мизерията, безпътицата и престъпността се таеше у всеки, с когото разговарях и понеже все пак бях донейде прочут романист, хората ме оценяваха с въображаемите си представи за същия този голям човек, който, надяваха се, все някой ден ще се появи, същевременно ги дразнеха истанбулските ми недостатъци, моята отнесеност и разпиляност, ангажираността на ума ми с личните ми дела, с моята история, както и моята припряност. В чайна „Бирлик“ изслушах цялата житейска история на шивача Маруф — трябваше да отида в дома му, за да ме запознае с племенниците си и да пийна с тях, трябваше да остана още два дни в града за конференцията на младите ататюркисти, организирана в сряда вечер, трябваше да изпуша всички цигари, с които приятелски ме черпеха, трябваше да изпия всички чайове, които ми предлагаха (повечето неща всъщност ги сторих). Приятелят от войниклъка на бащата на Фазъл, мъжът от Варто, ми разказа, че за четири години болшинството кюрдски националисти или били убити, или били вкарани в затвора: никой повече не се присъединявал към герилята, никой от участвалите в срещата в хотел „Асия“ кюрдски младежи не се мяркал из града. Любезният племенник на Захиде, дето си падаше по хазарта, ме заведе при любителите на боевете с петли, провеждани в неделя вечер и там с наслада изпих две ракии, сипани в чаши за чай.