Орхан Памук - Сняг

Вечерта бе напреднала. Вървейки бавно под снега като самотен и нещастен странник, аз се върнах в стаята си доста преди часа за влака и си приготвих куфара, за да се измъкна от хотела, без да се срещам с никого. Като минах през кухнята, се запознах с агента Саффет, когото Захиде всяка вечер продължаваше да гощава с чорба. Вече бил пенсионер, познал ме, понеже снощи ме гледал по телевизията, и имал да ми казва нещо. Седнахме в „Бирлик“ и той ми съобщи, че все още изпълнява отделни поръчки за държавата. Никой агент в Карс не можел да бъде същински пенсионер: усмихна ми се и каза, че е любопитен да узнае с каква цел съм пристигнал, дали за да раздразня разузнавателните служби (дали заради „арменските събития“, дали заради кюрдите, дали заради бунтовниците, заради религиозните групировки или заради политическите партии?) и че дам ли му някаква информация, ще изкара някоя и друга пара.

Притеснен, споменах за Ка, припомних му, че е следял всяка стъпка на приятеля ми и го разпитах за него.

— Беше много добър човек, обичаше хората и кучетата — рече той. — Ама умът му беше в Германия, беше доста затворен. Днес никой тук не го обича.

Умълчахме се задълго. Попитах го и за Тъмносиния с надеждата, че знае нещо и научих как преди година от Истанбул пристигнали в Карс някакви хора и разпитвали за Тъмносиния, точно както аз съм разпитвал за Ка. Саффет ми каза, че младите ислямисти, врагове на държавата, положили неимоверни усилия да открият гроба на Тъмносиния: останали с празни ръце; по всяка вероятност, за да няма гроб за поклонение, покойникът е бил изхвърлен от самолет в морето. Фазъл, който седеше на нашата маса потвърди, че чул от старите си другари от кораническия лицей същите слухове — младите ислямисти избягали в Германия, понеже се сетили, че Тъмносиния непрекъснато се „преселвал“ от едно място на друго, създали радикална ислямистка групировка в Берлин, която се разраснала и написали в първия брой на издаваното в Германия списание „Хиджрет“, че ще отмъстят на виновниците за смъртта на Тъмносиния. Предположихме, че Ка е бил убит от тях. Погледнах към сипещия се вън сняг и се размечтах — представих си как единственият екземпляр на книгата „Сняг“, написан от ръката на Ка, се намира в ръцете на някой от тези берлински последователи на Тъмносиния.

Присъединилият се към масата ни друг полицай добави, че всички слухове за него били неверни. „Аз не съм с метални очи! — рече той“. Не разбираше смисъла на израза „метални очи“. До полуда обичал покойната Теслиме и ако тя не била се самоубила, щял да се ожени за нея. Тогава се присетих, че преди четири години Саффет бе взел в библиотеката личната ученическа карта на Фазъл. Вероятно и двамата отдавна бяха забравили случката, описана в бележниците от Ка.

Когато аз и Фазъл закрачихме по улиците под снега, към нас се присъединиха и двамата полицаи — не разбрах дали от приятелско, дали от професионално любопитство, — запустосваха живота изобщо, неговата празнота, любовните мъки и старостта. Нямаха дори шапки на главите си и снежинките се стелеха върху белите им коси, без да се стапят. На въпроса ми дали през последните четири години градът обеднява и се обезлюдява все повече, Фазъл отговори, че през последните четири години всички все повече гледат телевизия, че безработните, ако не са по чайните, стоят по домовете си и зяпат безплатно филми от цял свят, благодарение на сателитните си антени. Всеки, поспестявайки някоя и друга пара, бе монтирал в ъгъла на прозореца си бяла сателитна чиния с размера на тенджера и това бе единствената новост в тъканта на града за последните четири години.

От сладкарница „Йени хаят“ си купихме по един чьорек, онова орехово чудо във формата на луна, коствало живота на директора на Педагогическия институт. Досещайки се, че сме се запътили към гарата, полицаите си тръгнаха, а ние, минавайки край спуснати кепенци, обезлюдени чайни, изоставени арменски къщи, заледени и осветени витрини, вървяхме по озарените тук-там от неонова светлина тъжни улици под натежалите от сняг кестени и тополи и слушахме звука на собствените си стъпки. Понеже полицаите ги нямаше, свърнахме из вътрешните улички. По някое време снегът, който като че ли бе позатихнал, наново се усили. Улиците бяха безлюдни и напусках града с болка в душата си, защото изпитвах вина, сякаш вече си бях заминал, изоставяйки напълно самотен Фазъл в опустелия град. От тюлената завеса в далечината, образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче, стрелна се над нас сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от нашите стъпки и от нашето все по-затруднено вдишване и издишване. На една улица — от двете й страни се редуваха къщи и магазини — тази тишина направо създаваше усещането, че човек сънува.