Орхан Памук - Сняг

Докато приседналия в края на леглото ми Фазъл четеше писмата, аз измъкнах от куфара един от бележниците на Ка и още веднъж се взрях в снежната звезда, която за първи път зърнах във Франкфурт. Очите ми откриха това, което частица от ума ми отдавна знаеше. Ка бе разположил стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“ най-горе върху разклонението ПАМЕТ. Това подсказваше, че се е отбил в опразненото общежитие, обитавано от З. Желязната ръка, че е погледнал през прозореца на Неджип и че преди да замине от Карс е открил истинския източник на неджиповата „гледка“. В стихотворенията, разположени в близост до разклонението ПАМЕТ, Ка описваше собствените си, изживени в Карс или в детството си, спомени. Ето така се уверих в нещо, което знаеше цял Карс — приятелят ми не е убеждавал Кадифе в Народния театър, заключил е Ипек в стаята си и се е отправил към общежитието, дето го е очаквал З. Желязната ръка, за да му съобщи къде се е укрил Тъмносиния.

В този момент лицето ми изглеждаше не по-малко смутено от лицето на Фазъл. Отдолу долитаха неясните брътвежи на гостите, а откъм улицата — стоновете на тъжния Карс. И Фазъл, и аз безмълвно се бяхме изгубили измежду една по-страстна, по-объркваща и по-неспособна от нас да се противопостави на истинската ни същност реалност и нашите спомени.

Погледнах през прозореца валящия сняг и, казах на Фазъл, че е време за вечерята. Той си тръгна сконфузено, сякаш бе извършил престъпление. Аз се опънах върху леглото и с болка си представих какво си е мислил Ка, докато, след излизането му от Народния театър, е вървял към общежитието, как, разговаряйки с З. Желязната ръка е избягвал погледа му, как се е качил в колата на щурмоваците, за да им опише адреса, който не знаел, как отдалече, проронвайки „ето тук е“, е посочил сградата, дето са се укривали Тъмносиния и Ханде. С болка ли казах? Сърдейки се на себе си, се опитах да не размишлявам по тези въпроси, защото аз, „писателят-деловодител“, тайно, много тайно изпитвах удоволствие от падението на своя приятел поет.

Долу, където се явих по покана на Тургут бей, красотата на Ипек ме доведе до още по-окаяно състояние. Всички се държаха с мене чудесно — и интелигентният директор на Телефонната компания Реджаи бей, почитател на романите и мемоарите, и вестникарят Сердар бей, и Тургут бей, — а на мен, понеже бях си подпийнал повечко, ми се щеше вечерта да приключи по-бързо. Погледнех ли Ипек, нещо в мен рухваше. Засрамен наблюдавах нервните си движения по време на интервюто, излъчвано по новините. На малък диктофон, в Карс винаги го носех със себе си, аз като един апатичен журналист, убеден, че сигурно няма да му бъдат от полза, записах разговорите, които проведох с домакините и с техните гости за карската история, за карската преса и за нощта на революцията от преди четири години в техните спомени. Сърбах лещената чорба на Захиде и се чувствах като персонаж на вехт провинциален роман от 40-те години. Установих, че затворът е направил Кадифе по-зряла и по-спокойна. По някое време двете с Ипек отидоха във вътрешната стая да нагледат мъничкия спящ Йомерджан. И на мен ми се прищя да тръгна след тях, ала вашият писател, твърдейки като „всички хора на изкуството, че просто си е пийнал“, направо не можеше да се държи на краката си, толкова бе пиян.

Има и още нещо от онази вечер, което добре си спомням. В един доста късен час заявих на Ипек, че бих желал да огледам стая 203, в която е живял Ка. Всички замлъкнаха и се извърнаха към нас.

— Добре — отвърна ми Ипек. — Заповядайте.

Взех ключа от рецепцията. Качих се горе, следвайки Ипек. Отключена стая. Пердета, прозорец, сняг. Мирис на сън, на сапун и на малко прах. Изпълнена с подозрителност и задоволство, Ипек ме наблюдаваше, а аз приседнах на леглото, в което приятелят ми бе прекарал най-щастливите си часове с нея, дордето са се любели. Да умра ли тук, да й направя ли любовно признание или просто да се зазяпам през прозореца? Всички, да, всички на трапезата ни очакваха. Пробвах да изрека няколко глупотевини, които да разведрят Ипек, да я разсмеят. Когато ми се усмихна мило, пророних ония, предизвикващи срам думи, които, добре си спомням, предварително си бях наумил.

Вживотанищодругонеправичовекщастливосвенлюбовтанитонаписанитероманинитовидянитеградовемногосъмсамотенкаквощеотговоритеакокажачеискамдаизживеживотаситуквтозиградблизодовас?

— Орхан бей — рече Ипек. — Много исках да обикна Мухтар — не се получи, много обичах Тъмносиния — не се получи, вярвах, че ще мога да обикна Ка — не се получи; много исках да имам дете — не се получи. След всичко това не мисля, че ще мога истински да обичам някого. Единственото ми желание е да се грижа за племенника си Йомерджан. Благодаря ви, но и вие не сте сериозен.