Орхан Памук - Сняг

Спрях внезапно насред улицата и съсредоточавайки се в една снежинка във висината, аз я проследих до падането й на земята. Тогава Фазъл ми посочи избелял плакат на входа на чайна „Нурол“ — понеже бе окачен твърде високо, той така и си бе останал там цели четири години:

ЧОВЕКЪТ Е ВЕЛИКО ТВОРЕНИЕ НА АЛЛАХ

и

САМОУБИЙСТВОТО Е НЕВЕРИЕ

— Не са махнали плаката, понеже тази чайна се посещава от полицаи.

— Ти усещаш ли се като велико творение?

— Не. Само Неджип е велико творение на Аллах. След като Аллах отне душата на Неджип, аз се отдалечих и от страха си от атеизма, и от желанието си да обичам повече Аллах.

Вървяхме, без да продумваме, сред снежинките, които изглеждаха като окачени във въздуха, чак до гарата. Очарователната каменна постройка на гарата от ранната Република, за която споменавам в романа си „Черна книга“, била разрушена и на нейно място бе построена някаква грозотия от бетон. Забелязахме, че Мухтар и черното като антрацит куче ни очакваха. Десет минути преди потеглянето на влака пристигна и вестникарят Сердар бей, връчи ми броевете на „Серхат шехир“, в които се споменаваше за Ка и ме помоли, когато описвам Карс и проблемите му в книгата си, да не обвинявам Карс и неговите хора. Щом видя, че той ми връчи подаръка си, Мухтар, досущ като престъпник, мушна в ръката ми найлонова торбичка — в нея имаше одеколон, малка пита кашкавал и първата му стихосбирка, издадена с негови средства в Ерзурум, беше ми я надписал. Купих сандвич за черното като антрацит куче, което любимият ми приятел бе описал в стихотворението си, и един билет. Докато кучето ядеше, приятелски размахвайки завитата си опашка, тичешком пристигнаха Тургут бей и Кадифе. В последния момент научили от Захиде, че заминавам. Обсъдихме лаконично билета, пътя, снега. Тургут бей срамежливо ми подаде новото издание на „Първа любов“ на Тургенев — в затвора беше я превел от френски. Погалих Йомерджан, когото Кадифе бе гушнала в прегръдките си. По крайчетата на косата на майка му, покрита с елегантен истанбулски шал, се стелеше сняг. Извърнах се към Фазъл, понеже се боях продължително да гледам красивите очи на жена му, и го попитах какво би желал да каже на читателите ми, ако напиша роман, чието действие се развива в Карс.

— Нищо — отвърна категорично той. Но, забелязвайки, че се натъжих, омекна и додаде: — Имам нещо наум, ала няма да ви хареса… Ако ме споменете в романа, чието действие се развива в Карс, искам да кажа на читателите изобщо да не вярват на написаното за мен, за нас. Никой не може да ни разбере отдалече.

— И без друго никой няма да повярва на такъв роман.

— Не, ще повярва — рече той. — За да изглеждат умни, извисени и хуманни, читателите ще пожелаят да ни възприемат като смешни и симпатични, ще пожелаят да повярват, че вникнат ли в нас и в нашето положение, биха могли да ни обикнат. Но включите ли тези мои думи, в умовете им ще се зароди съмнение.

Обещах да включа думите му в романа си.

Забелязвайки, че поглеждам към входа на гарата, Кадифе се приближи до мен.

— Имате прелестна малка дъщеричка, Рюя — рече тя. — Сестра ми няма да може да дойде, но изпраща поздрави на дъщеричката ви. И аз ви нося малък спомен от прекъснатата си театрална кариера.

Подаде ми малка снимка — тя и Сунай Заим на сцената на Народния театър.

Свирката на ръководител движението изсвистя. Изглежда нямаше друг, освен мен, който да се качи на влака. Прегърнах всекиго поотделно. В последния момент Фазъл бе пъхнал в ръката ми найлонова торбичка, бе сложил в нея копия от видеокасетите и автоматичната писалка на Неджип.

Понеже ръцете ми бяха пълни с подаръци, с мъка се качих на влака. Всички стояха на перона и махаха, аз, провесил се през прозореца, махах също. В последния миг забелязах, че черното като антрацит куче, изплезило розовия си език, тича щастливо по перона успоредно с влака. После всички се изгубиха в сгъстяващия се, бавно, неспирно валящ сняг.

Седнах и съзерцавайки провиждащите се измежду снежинките оранжеви светлини на последните къщи от крайните махали, стъклата на вехтите стаи, дето се гледаше телевизия, тънкия, потрепващ и изящен дим, струящ от ниските комини връз засипаните от снега покриви, аз се разплаках.

април 1999 — декември 2001