Орхан Памук - Сняг

— Щом стихотворенията не са налице, как ще пишеш книга за тях? — приятелски подхвърли Фазъл.

— И аз не знам. Едно трябва да се е съхранило в архива на телевизията.

— Довечера ще го открием и ще го отделим. Ти обаче цяла сутрин кръстосваш карските улици. Да не пишеш роман за нас?

— Посещавам местата, за които Ка споменава в стихотворенията си — отвърнах притеснено.

— По лицето ти разбирам, че би желал да опишеш колко бедни и колко по-различни сме от хората, които ще четат твоя роман.

— Защо мислиш така?

— Та ти не ме познаваш! Дори да успееш да ме опишеш такъв, какъвто съм, твоите западни читатели ще ме съжалят заради нищетата ми, без да успеят да вникнат в живота ми. Това, че пиша ислямски научнофантастичен роман, например, би ги разсмяло. Не бих желал да бъда описван като човек, когото ще обикнат с усмивка, презирайки го.

— Добре.

— Знам, изтормозил си се — рече Фазъл. — Моля те да не се засягаш от думите ми, ти си добър човек. Приятелят ти също беше добър човек, щеше му се да ни обикне, ама накрая извърши най-голямото зло.

Думите му, че Ка е извършил зло, като е предал Тъмносиния и той е бил убит, та да може Фазъл да се ожени за Кадифе, ми се сториха несправедливи, ала си премълчах.

— Как може да си сигурен, че го е предал? — попитах след малко.

— Цял Карс го знае — отвърна Фазъл с мек, състрадателен глас, в който нямаше обвинение нито към Ка, нито към мен.

В глъбините на очите му съзрях Неджип. Казах, че съм готов да прочета научнофантастичния му роман, който желаеше да ми покаже: беше ме подпитал бих ли погледнал написаното от него, като подчерта, че не би искал да ми го даде, а да седи до мен, докато го чета. На масата, на която вечер с Кадифе се хранеха и гледаха телевизия, изчетохме мълком първите петдесет страници от научнофантастичния роман, който преди четири години Неджип бе сътворил във въображението си, а сега Фазъл бе написал.

— Как е, добър ли е? — попита само веднъж, ама извинително Фазъл. — Ако нещо те притеснява, да се откажем.

— Не, добър е — отвърнах аз и продължих да чета с охота.

Сетне, докато заедно крачехме по булевард „Кязъм Карабекир“ под сипещия се сняг, още веднъж най-искрено му казах, че намирам романа за доста приятен.

— Казваш го, вероятно, за да ме зарадваш — рече щастливо Фазъл. — Ти ми направи едно добро. И аз искам да ти направя едно. Ако решиш да пишеш роман, можеш да разкажеш в него и за мен. При условие, че и аз открито кажа нещо на твоите читатели.

— Какво е това нещо?

— Не знам. Хрумне ли ми докато си още в Карс, ще те уведомя.

Договорихме се надвечер да се видим в телевизия „Серхат Карс“ и се разделихме. Погледнах подир Фазъл, който се забърза към „Айдън фото“. В каква степен виждах присъствието на Неджип в душата му? Дали, както бе споделил с Ка, все още усещаше присъствието на Неджип в душата си?

Бе ми дошло малко в повечко да се чувствам като Ка — да обикалям от ранна утрин улиците, да разговарям с хората, с които той е разговарял, да посещавам чайните, които той е посещавал. Отбих се в чайна „Талихли кардешлер“, където Ка бе написал стихотворението „Човешкият род и звездите“ и като моя скъп приятел се опитах да си представя своето място сред вселената. Рецепционистът на хотел „Карпалас“ Джавит ми подметна, че съм поемал припряно ключовете „също като господин Ка“. На една от вътрешните улички някакъв бакалин ме запита „Вие ли сте писателят, пристигнал от Истанбул?“ и ме покани вътре, после изрази желание да напиша, че излезлите преди четири години във вестниците информации за самоубийството на дъщеря му Теслиме били неверни до една, разговаряше с мен, както е разговарял с Ка, почерпи ме с кока-кола, както бе черпил и Ка. Кое бе случайност, кое бе моя приумица? По някое време осъзнавайки, че се движа по улица „Байтархане“, погледнах към прозорците на текето на шейх Саадеттин и изкачих стръмната стълба, спомената в стихотворението на Мухтар, за да почувствам какво е изпитвал Ка при посещението си в текето.

Сред книжата на Ка във Франкфурт бях открил стихотворенията на Мухтар — явно Ка не бе ги изпратил на Фахир. А Мухтар още на петата минута от запознанството ни, след като заяви „какъв почтен човек беше Ка“, ми съобщи, че докато бил в Карс, Ка му признал колко хубави са творбите му и ги изпратил с препоръки на важен истанбулски издател. Беше доволен от работата си и се надяваше при следващите избори да бъде избран за кмет като кандидат от новата ислямска партия (старата, Партията на благоденствието, била забранена). Мухтар бе човек, който се разбираше с всички, бе мек и сговорчив и благодарение на тези му качества бяхме приети и в Дирекцията по сигурността (не ни позволиха да се спуснем на най-долния етаж), и в Социално-осигурителната болница, където Ка целунал мъртвия Неджип. Показа ми изоставените от Народния театър помещения, превърнати от него в склад за бяла техника, сподели, че и той имал „немалко“ вина за разрухата на стогодишната сграда и се постара да ме утеши с думите, че всъщност постройката „не е турска, а арменска“. Показа ми местата, които Ка бе запомнил с копнежа, че отново ще види Карс и Ипек, засипаните от снега хали за плодове, железариите по булевард „Кязъм Карабекир“, а в пасажа „Халил Паша“ тръгна да ме запознава с политическия опозиционер, адвоката Музаффер бей. Точно като Ка и аз изслушах историята на републиканския Карс, която ми разказа бившият общински кмет, сетне докато се движех из мрачните и печални коридори на пасажа, богат собственик на мандра, застанал пред вратата на „Дружество на любителите на животните“, ми се представи като Орхан бей и ме покани вътре — имаше феноменална памет и ми разказа как Ка бил влязъл тук преди четири години, когато бил убит директора на Педагогическия институт, как бил приседнал в едно ъгълче на залата за бой с петли и как бил потънал в размисъл.