Орхан Памук - Сняг

Никак не ми се отрази добре, когато преди още да сме се видели с Ипек насаме, чух някои подробности за мига, в който Ка е осъзнал, че е влюбен в Ипек. Преди срещата ни в сладкарница „Йени хаят“, аз се отбих в бирария „Йешилюрт“ и гаврътнах една ракия, за да намаля вътрешното си напрежение и да се отърва от уплахата си, че съм въвлечен в нова любов. Ала сядайки в сладкарницата срещу Ипек, начаса проумях, че предпазната мярка ме е оставила без защита. Вместо да ме успокои, изпитата на гладно ракия по-скоро бе замътила главата ми. Имаше огромни очи и продълговато лице — тъкмо такива ми допадаха. Опитвах се да проумея красотата й, доста по-необятна от снощните ми представи за нея, и безнадеждно исках да се убедя, че объркването ми е породено от любовта им са Ка — знаех всички подробности. И това бе друг мой недостатък, той с горчивина ми напомняше, че за разлика от Ка, който като истински поет можеше да живее като себе си и както душата му подсказва, аз, обикновеният и енергичен романист трябваше всяка сутрин и вечер да работя в определени часове като чиновник. Вероятно по тази причина описах във ведри краски как Ка е имал доста подредено ежедневие във Франкфурт — ставал е всяка сутрин в точно определен час, извървявал е едни и същи улици, посещавал е една и съща библиотека и е сядал да работи винаги на една и съща маса.

— Бях решила вече да замина с него във Франкфурт — каза Ипек и ми разкри някои дребни подробности, чак до приготвения куфар, доказващи нейното решение. — Сега обаче ми е трудно да си спомням колко приятен човек бе Ка. Изпитвам голямо уважение към вашето приятелство и бих желала да ви помогна да напишете книгата си.

— Благодарение на вас Ка създаде вълшебна книга в Карс — поощрих я аз. — Припомняйки си тези три дни, той ги е описал минута по минута, не споменава нищо единствено за последните часове преди заминаването си.

Със смайваща откровеност и правдивост, която ме възхити, преодолявайки голямата си съпротива, тъй като трябваше да споделя интимни моменти, тя без да укрива нищо разказа минута по минута за последните часове на Ка в Карс преди неговото заминаване така, както ги е изживял и както тя предполагаше, че ги е изживял.

— Не сте имали никакво сериозно доказателство, което да ви накара да се откажете от заминаването за Франкфурт — изрекох аз, стараейки се да не я обвинявам.

— Някои неща човек ги усеща със сърцето.

— Вие първа отворихте дума за сърцето — пророних извинително.

Разказах й, че в неизпратените си писма до нея, които съм бил принуден да прочета заради книгата си, Ка споменава как в продължение на година, понеже мислите за Ипек не му позволявали да заспи, всяка вечер изгълтвал по две сънотворни, как пиел, докато се разведри, как, разхождайки се из улиците на Франкфурт, всяка жена, която съзирал на пет-шест минути в далечината, му заприличвала на Ипек, как до края на живота си ежедневно, като на филм със забавени обороти, с часове възпроизвеждал прекрасните мигове, които е изживял с нея, как бил щастлив, щом успеел да я забрави дори и за пет минутки, как до смъртта си не е имал връзка с друга жена, как след като я изгубил, възприемал себе си „не като човек, а като призрак“, и щом забелязах нейния състрадателен, ала сякаш внушаващ ми „стига, достатъчно“ поглед и повдигнатите й, сякаш е чула загадъчен въпрос вежди, проумях с боязън, че всички тия неща съм ги наговорил, за да може Ипек да одобри мене, а не моя приятел.

— Вашият приятел може би наистина ме обичаше много — рече тя. — И все пак не толкова, че да опита още веднъж да дойде в Карс.

— Имаше заповед за арестуването му.

— Това не бе тъй съществено, трябваше просто да се яви в съда и да говори, изобщо нямаше да пострада. Не ме разбирайте погрешно, добре направи, че не дойде. Тъмносиния обаче, за да ме види, многократно се промъкваше тайно в Карс, въпреки че от години съществуваше нареждането да бъде убит.

Зърнах светлината в светлокафявите й очи, зърнах и истинската скръб, която те изразяваха при споменаването на Тъмносиния и душата ми се сгърчи.

— Приятелят ви всъщност не се боеше от съда — продължи, сякаш за да ме утеши тя. — Прекрасно е съзнавал каква е истинската му вина, заради която не отидох на гарата.

— Все пак не доказахте неговата вина — репликирах я аз.

— Наясно съм, че изпитвате чувство на вина заради него — проницателно отвърна Ипек и за да ми подскаже, че срещата ни е приключила, прибра цигарите и запалката в чантата си. Проницателно, защото, изпълнен с усещането за поражение, още докато тя изричаше тези думи, вече знаех, че знае — ревнувах я не от Ка, а от Тъмносиния. Отсетне пък реших, че Ипек не е намеквала нищо подобно, а аз направо съм затънал в чувството си за вина. Надигна се, беше висока, всичко в нея бе прекрасно, облече палтото си.