Орхан Памук - Сняг

Военният прокурор и съдиите в Карс високо оцениха подробния рапорт на трудолюбивия, изпратен от Генералния щаб инспектиращ майор. Така Кадифе получи присъда от три години и един месец, но не за политическо убийство, а за причиняване на смърт по непредпазливост и невнимание, лежа двайсет месеца в затвора и я освободиха. Полковник Осман Нури Чолак получи доста по-голяма присъда по членове 313 и 463 от Турския наказателен кодекс — бе обвинен в създаването на група за убийството на конкретен човек и за убийството на човек с недоказана вина; по закона за амнистията шест месеца по-късно бе пуснат на свобода. През следващите години в офицерските клубове той се срещаше с военни, със свои стари другари и когато вечер си пийнеше повечко, въпреки забраната да обсъжда събитията, обясняваше, че „все пак“ се е осмелил да направи нещо, за което мечтае всеки военен ататюркист и обвиняваше останалите, че не са продължили делото поради страха си от ислямистите, поради собствената си некадърност и нерешителност.

Участвалите в събитията други офицери и войници, въпреки възраженията им, че като родолюбци просто са изпълнявали заповеди, бяха осъдени от военния съд по различни обвинения — от създаване на бойна група и убийство, до използване на държавно имущество без позволение, — те успяха да се възползват от същата амнистия и бяха освободени. Един от тях, млад и умен младши лейтенант, който впоследствие щеше да стане ислямист, след излизането си от затвора публикува в ислямисткия вестник „Ахит“ своите спомени („И аз бях якобинец“), след което бе освободен от служба за обида на армията. Веднага след революцията станало известно, че вратарят Вурал е започнал да работи за местния отдел на МИТ. Съдът прие, че останалите театрали от трупата са „най-обикновени занаятчии“. Вечерта, когато убили съпруга й, Фунда Есер получила нервен срив и тъй като започнала да се държи агресивно спрямо всички, да сипе донос след донос и да се жалва всекиму от всекиго, тя четири месеца била държана под наблюдение в психиатричното отделение на анкарската военна болница. Години след изписването й от болницата, в дните, когато се прочу из цялата страна като актрисата, дублирала гласа на вещицата в популярен детски сериал, тя ми каза, че все още съжалява, задето съпругът й, загинал при професионална злополука, така и не е успял поради завист и сплетни да получи ролята на Ататюрк, но че единствената й утеха през последните години бил фактът, че осанката и позите, характерни за съпруга й, били използвани като образци за не един паметник на Ататюрк. Понеже Инспектиращият майор отбелязал в рапорта си участието и на Ка в събитията, военният съдия го призовал като свидетел по делото — съвсем справедливо, — след като Ка не се явил на първите две заседания, той, за да се сдобие с показанията му, извадил заповед за ареста му.

Докато Кадифе излежаваше присъдата си, Тургут бей и Ипек я посещаваха всяка събота. Когато времето се оказваше хубаво, с позволението на снизходителния директор на затвора те застилаха през пролетните и летните дни бяла покривка под голямата черница в затворническия двор, хапваха пълнените чушки, приготвени със зехтин от Захиде, черпеха затворници с възголемшки кюфтета, белеха сварени яйца и слушаха прелюдиите на Шопен от портативния касетофон, поправен от Тургут бей. За да надмогне срама си, че дъщеря му лежи в затвора, Тургут бей гледаше на затвора като на училище-пансионат, посещавано от всеки почтен гражданин, ето защо понякога водеше там такива свои познати, като, например, вестникаря Сердар бей. Присъединилият се към тия визити Фазъл посещаваше Кадифе и отделно от тях; два месеца след освобождаването й тя се омъжи за по-малкия с четири години от нея младеж.

Първите шест месеца живяха в една от стаите на хотел „Карпалас“ — Фазъл работеше на рецепцията. Когато посетих Карс, те се бяха преместили в друго жилище с бебето си. Всяка сутрин Кадифе се отправяше с шестмесечния Йомерджан към хотел „Карпалас“, Ипек и Захиде хранеха детето, Тургут бей се заиграваше с внук си и все по-малко обръщаше внимание на хотела, Фазъл се чувстваше независим от тъста си, работеше в ателие „Айдън фото“ и в телевизия „Серхат Карс“ — с усмивка ми обясни, че го водят „програмен асистент“, ама всъщност си е момче за всичко.

На другия ден след пристигането ми в Карс и след вечерята, дадена в моя чест от общинския кмет, се видяхме с Фазъл в един от новите апартаменти на булевард „Хулуси Айтекин“. Докато наблюдавах сипещия се на огромни парцали върху крепостта и карската река сняг, Фазъл най-добронамерено ме попита за какво съм дошъл в Карс, аз обаче се притесних, помислих си, че ще заговори за Ипек, която ми бе завъртяла главата на снощната, дадена от общинския кмет вечеря, обясних му, макар и с доста преувеличения, че бих желал да напиша книга за стихотворенията, сътворени от Ка в Карс.