Орхан Памук - Сняг

Мнозинството от участниците в срещата не бяха присъствали на рецитала на Ка, тези пък, които бяха присъствали, бяха дошли или да задават политически въпроси, или случайно; те си припомняха не стихотворенията му, а палтото с пепеляв цвят, което не свалял, бледия му тен, разрошената му коса и нервните му движения. За кратък отрязък от време най-интересното около моя приятел се оказваше смъртта му, а не неговия живот и поезията му. Изслушах различни предположения — бил убит от ислямистите, от турските тайни служби, от арменците, от германските скинхедс, от кюрдите, от турските националисти. Все пак, както обикновено, сред множеството се срещаха и хора умни, проницателни, чувствителни, проявяващи действителен интерес към Ка. От тези деликатни любители на литературата не научих нищо полезно освен, че Ка е завършил новата си поетична книга, че е прочел стихотворенията „Улици от сънищата“, „Кучето“, „Кутия шоколадови бонбони“ и „Любов“ и че ги намират за твърде необичайни. На няколко места Ка бе отбелязал, че са писани в Карс и бе изтълкувал това като начин да се обърне към слушателите си, изпитващи носталгия по Турция. След една от литературните вечери към Ка се приближила единствено мургава трийсетинагодишна вдовица с детински вид (същата се приближи и към мен). Тя си спомняше какво е говорил Ка за стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“: според нея Ка изчел един куплет от това дълго стихотворение, по всяка вероятност за да не предизвика отрицателни реакции. Колкото и да притисках тази деликатна любителка на поезията, тя не можа да си спомни нищо друго, освен една „много страховита гледка“. Друга жена пък, седеше на предните редове на срещата в Хамбург, бе напълно уверена, че Ка е чел стихотворенията си от зелен бележник.

През нощта се върнах във Франкфурт със същия влак, с който е пътувал и Ка. Като него излязох през спирката на гарата, тръгнах по „Кайзерщрасе“ и позяпах из сексмагазините. (През седмицата бе пристигнала нова касета с Мелинда.) Когато стигнах до мястото, дето е бил убит приятеля ми, спрях и за първи път открито си казах нещо, в което неусетно се бях убедил. След като Ка е паднал на земята, убиецът вероятно е взел зеления бележник от чантата му и е избягал. През едноседмичния ми престой в Германия всяка нощ с часове бях препрочитал бележките на Ка за стихотворенията му и неговите спомени от Карс. Представих си как единствената ми утеха все пак ще е едно от тия дълги стихотворения в книгата му, което ме очаква във видеоархива на телевизионното студио в Карс.

След завръщането ми в Истанбул всяка вечер в късните новини на държавната телевизия слушах какво е времето в Карс, представях си как ще бъда посрещнат в Карс. Няма да описвам как пристигнах в Карс след ден и половина пътуване с автобус, подобен на този, с който е пътувал Ка, как с пътна чанта в ръка доста плахо наех стая в хотел „Карпалас“ (наоколо не се мяркаха нито загадъчните сестри, нито баща им), как дълго вървях по заснежените тротоари, точно като Ка преди четири години (за четири години ресторант „Йешилюрт“ се бе превърнал в обикновена бирария): нека читателите на тази книга не мислят, че постепенно съм се превръщал в негова сянка. Както веднъж ми намекна Ка, липсата на поезия и тъга у мен различаваше един от друг не само нас, а и него от печалния град Карс, от бедния град Карс, който аз видях. Но нека сега споменем личността, която ни оприличаваше един на друг, личността, която ни свързваше.

Копнеех съвсем спокойно да повярвам, че замайването, което почувствах, когато за първи път видях Ипек на дадената от общинския кмет в моя чест вечеря, се дължеше на изпитата ракия, че е преувеличена вероятността да изгубя самоконтрол и да се влюбя в нея, че е нереална ревността, която започнах да изпитвам към Ка през онази вечер. Стоях до прозореца на стаята си в хотел „Карпалас“ и докато мокрият, не тъй поетичен, както го описваше Ка, сняг се стелеше по тротоарите, не знам колко пъти се попитах защо, четейки бележките на Ка, не бях стигнал до извода, че Ипек е невероятно красива. Инстинктивно и „точно като Ка“, израз, който през ония дни често употребявах, записах в бележника си нещо, което би могло да се счита като начало на романа, който четете в момента: спомням си, че се опитах да разкажа за Ка и за любовта му към Ипек, сякаш разказвам собствената си история. С частица от замъгленото си съзнание си мислех, че като се заровя в проблемите на една книга или статия — знаех го от опит това е добър начин да се отдалеча от любовта. Обратно на общоприетото схващане мисля, че стига да го пожелае, човек би могъл да стои далече от любовта.