Орхан Памук - Сняг

Не ще изрека и дума в повече, отколкото го иска романът, за изпълнилите многото страници бележки относно структурата на стихосбирката и снежната звезда на Ка (Какъв е смисълът стихотворението „Кутия шоколадови бонбони“ да се намира върху разклонението ВЪОБРАЖЕНИЕ? Как „Човешкият род и звездите“ бе придало формата на снежната звезда на Ка?). В младостта си Ка бе се присмивал на поети, които в твърде краткия си живот се изживяваха като някакъв обелиск, който никой не поглежда, тъй като прекомерно се надценяваха и вярваха, че всяка написана от тях глупост ще се превърне утре в предмет на анализи.

След като дълги години презираше поетите, които, доверявайки се на мита за модерността, пишеха трудноразбираема поезия, през последните четири години от живота си самият той трябваше да тълкува собственото си творчество, макар това да имаше и своите оправдания. Внимателният прочит на бележките му показваше, че Ка не възприемаше като изцяло написани от самия него стихотворенията, дошли му в Карс. Вярваше, че те „са дошли“ от място извън него и че той е само средството, длъжно да ги запише, а в един от случаите само да изрече. На няколко места в бележките си Ка бе отбелязал, че трябва да промени собствената си „пасивна“ позиция, да разгадае смисъла и тайната симетрия на записаните стихотворения. Ето го и второто оправдание за това, че е трябвало сам да анализира произведенията си: единствено ако разгадаеше смисъла на записаните в Карс стихотворения, Ка би могъл да запълни празнотите в книгата си — останалите недозаписани стихове и стихотворението „Мястото, където Аллах не съществува“, което бе забравил да запише. Защото след завръщането му във Франкфурт „не бе му дошло“ нито едно стихотворение.

От бележките и писмата на Ка се разбираше, че в края на четвъртата година бе завършил окончателно книгата си, разгадавайки логиката на дошлите стихотворения. Ето защо, отпивайки питието си във франкфуртската си хотелска стая, до сутринта преглеждах взетите от квартирата на Ка листове и бележници, вълнувах се, като си представях, че творбите на Ка непременно трябва да са в тях и отново и отново преглеждах намиращите се в ръцете ми материали. Сред разбърканите бележници на приятеля ми, сред пижамите му, касетите с Мелинда, вратовръзките му, книгите и запалките му (така забелязах, че съм взел от квартирата му запалката, която Кадифе бе изпратила на Тъмносиния, но Ка не му я беше предал), призори успях да заспя и моите съновидения бяха изпълнени с кошмари и копнежи (в съня ми Ка ми казваше „остарял си“).

Събудих се по обяд и останалата част от деня прекарах из снежните, мокри франкфуртски улици, събирайки информация за Ка без помощта на Таркут Йолчюн. Двете жени, с които Ка бе имал връзка през осемте години преди да замине за Карс, веднага се съгласиха да се срещнат с мен — казах им, че пиша биографията на приятеля си. Налан, първата негова любима, нямаше никаква представа не само за последната книга на Ка, а и изобщо, че е писал поезия. Беше омъжена и заедно със съпруга си държаха две магазинчета за дьонер и пътническа агенция. Насаме ми каза, че Ка бил труден характер, скандалджия, опърничав и прекалено мнителен, после си поплака. (Жалеше повече младостта си, която пожертвала в името на левичарските илюзии, отколкото Ка.)

Втората му любима, Хилдегард, все още бе неомъжена и, както предполагах, не знаеше нито за какво се отнасят последните му творби, нито за книгата „Сняг“. Изпитвах известна вина, че й представих Ка като по-известен поет в Турция, отколкото всъщност беше, но нейното игриво, флиртаджийско поведение омекоти тази ми вина и тя ми разказа, че заради Ка вече не прекарвала летните си ваканции в Турция, че той бил отговорно, проницателно и напълно самотно момче, че заради своята опърничавост никога не би открил любимата-майка, която търсел, че дори и да я откриел, пак щял да избяга, че колкото било лесно да се влюбиш в него, толкова било трудно да живееш с него. (Не знам защо й зададох този въпрос и защо описвам всичко това тук.) Към края на нашата, продължила час и петнайсет минути среща, стискайки ми ръка, Хилдегард ми показа нещо, което не бях забелязал — фалангата на показалеца на изящната й, с дълги пръсти дясна ръка липсваше, и усмихнато добави, че в миг на гняв Ка се подиграл с липсващата част на пръста й.

След като завършил книгата си, но преди да отпечата писаните на ръка в бележника стихотворения, Ка постъпил както и с предишните си книги — тръгнал на литературни турнета: Касел, Брауншвайг, Хановер, Оснабрюк, Бремен, Хамбург. По покана на Народния дом и с помощта на Таркут Йолчюн и аз набързо уредих литературни рецитали в същите тези градове. Настанявах се до прозореца на немските влакове, от чиято точност, чистота и протестантски комфорт, точно както го описва в едно стихотворение Ка, се възхищавах, с тъга наблюдавах отразяващите се в стъклото равнини, китни, дремещи в планинските подножия селца с малки църкви, деца с разноцветни якета и чанти на гърбовете по малките гари, обяснявах на посрещащите ме на гарата с цигари в уста двамина турци от дружеството, че бих желал да правя същите неща, които е правил Ка, когато е пристигнал тук за литературните четения преди седем седмици, и след като във всеки град, също като Ка, ангажирах стая в евтин хотел, разговарях с поканилите ме в някой ресторант за политика и за това как турците, за жалост, не се интересуват от култура, хапвах бюрек със спанак и дьонер, а после обикалях студените, пусти улици на града и си представях, че съм Ка, който върви из тия улици, за да забрави своята мъка по Ипек. На вечерните „литературни срещи“ пристигаха петнайсет-двайсет души, интересуващи се от политика, от литература или просто от турците, аз изчитах вяло по някоя и друга страница от новия си роман, после захващах разговор за поезията, пояснявах, че съм близък приятел на убития наскоро във Франкфурт голям поет Ка и питах дали присъства някой, който си спомня нещо за стихотворенията му, които той най-напред е прочел пред тях.