Орхан Памук - Сняг

— Имаш ли идея къде би могъл да е Ка?

Спогледаха се, Ипек долови, че и двете са уплашени от това, което им мина през ума.

— Трябва вече да тръгвам — каза Кадифе. — Да се гримирам.

— Повече се радвам, че ще се отървеш от лилавото си непромокаемо палто, отколкото, че ще си откриеш главата — подхвърли Ипек.

С танцова стъпка Кадифе развя полите на старото си палто, спускащо се до петите й като чаршаф. Когато забелязаха, че това предизвика усмивката на Тургут бей, който наблюдаваше дъщерите си през открехнатата врата, те се прегърнаха и разцелуваха.

Вероятно Тургут бей отдавна бе приел, че Кадифе ще се появи на сцената. Този път нито се разплака, нито даде някакъв съвет. Прегърна и целуна дъщеря си, и му се дощя вече да се е измъкнал от множеството в театралната зала.

С надеждата, че ще види Ка или някого, когото би могла да попита за него, Ипек зорко се взираше в хората пред входа на театъра и по пътя на връщане, ала никой така и не привлече вниманието й. След време ми каза: „Колкото по някакви незнайни причини Ка бе песимист, толкова по някакви други, идиотски причини, аз бях оптимистка през четирийсет и петте минути след неговото излизане.“

Тургут бей тутакси се отправи към телевизора в очакване на пиесата, за която постоянно съобщаваха, че ще бъде предавана на живо, а Ипек се захвана да си подготвя куфара за Германия. Докато се чудеше къде се бави Ка, тя се опитваше да си представи колко щастливи ще бъдат в Германия и подбираше от долапа дрехи и вещи. Въпреки предположението, че „в Германия има по-качествени стоки“, тя, убедена, че едва ли би свикнала с германските, сложи в друг куфар заделените преди това неща и докато натъпкваше чорапите и бельото си, съвсем инстинктивно погледна през прозореца — забеляза приближаващия се към хотела военен камион, който на няколко пъти досега бе идвал за Ка.

Слезе долу, баща й стоеше на входа. За първи път видя добре обръснат цивилния агент с орловия нос, той рече „Тургут Йълдъз“ и мушна в ръката на баща й запечатан плик.

С пепеляво лице и с треперещи пръсти Тургут бей отвори плика — от него изпадна ключ. Когато зачете писмото, разбра, че е за дъщеря му, но продължи докрай и едва тогава го подаде на Ипек.

Четири години по-късно в желанието си да се защити, пък и за да отразя точната истина за Ка, Ипек ми връчи това писмо.

Четвъртък, двайсет часа

Тургут бей, господине, ще бъде много добре за всички ни, ако предадете на Ипек писмото ми, когато с този ключ излезе от стаята ми. Извинете ме. С уважение.

Мила. Не успях да убедя Кадифе. Военните ме отведоха направо на гарата, за да ме опазят. Пътят за Ерзурум бил отворен, насила ме отпращат оттук с влака в двайсет и един и трийсет. Трябва да приготвиш моята пътна чанта и своя куфар и да дойдеш. Военният камион ще те вземе в двайсет и един и четвърт. В никакъв случай не излизай на улицата. Ела. Обичам те много. Ще бъдем щастливи.

Мъжът с орловия нос каза, че след двайсет и един часа ще се върне и си тръгна.

— Ще заминеш ли? — попита Тургут бей.

— Притеснявам се за него — отвърна Ипек.

— Военните го пазят, нищо няма да му се случи. Ти оставяш ли ни, ще заминеш ли?

— Вярвам, че с него ще бъда щастлива — каза Ипек. — И Кадифе мисли така.

Започна наново да чете писмото, сякаш в него се намираше доказателството за нейното щастие, и да плаче. Макар да не знаеше за какво точно плаче. След години ми каза: „Вероятно, защото ми беше тежко да се разделя с татко и сестра ми.“ Интересът ми към всички нюанси в чувствата на Ипек в онзи миг бе продиктуван от желанието да чуя нейната версия. „Вероятно се боях и от другото, за което се догаждах“ — допълни по-късно Ипек.

След като Ипек спря да плаче, двамата с баща й отидоха в нейната стая, прегледаха още веднъж нещата, които възнамеряваше да сложи в куфара, сетне влязоха в стаята на Ка и натъпкаха багажа му в голямата вишнева пътна чанта. Този път и двамата говореха за бъдещето с надежда, обсъждаха как Кадифе ще завърши скоро образованието си и как двамата с нея ще пристигнат при Ипек във Франкфурт.

Куфарът беше готов, слязоха долу при телевизора, за да гледат Кадифе.

— Слава на Бога, пиесата е кратка и преди да се качиш на влака, ще успееш да видиш как всичко е приключило без всякакви инциденти! — каза Тургут бей.

Настаниха се мълком срещу телевизора, доближиха се плътно един до друг, както когато гледаха сериала „Мариана“, но умът на Ипек бе далече от онова, което виждаше на екрана. След като изгледала първите двайсет и пет минути от предаваната на живо пиеса, единственото, което си спомняла подир време, било как Кадифе се появила на сцената с покрита глава и дълга червена одежда, и изрекла „Както желаете, татенце!“. Тогава, понеже се убеди, че искрено се интересувам какво си е мислила в него момент, тя каза „Умът ми, естествено, беше другаде.“ Настоятелно я заразпитвах къде е това другаде и тя спомена за пътуването с влака, което щели да предприемат с Ка. А после и за страха си. Не разбирала точно от какво се страхува, не успя да го обясни подир години и на мен. Тъй като прозорците на ума й били широко отворени, тя възприемала задълбочено всяко нещо извън телевизионния екран, смаяно наблюдавала заобикалящите я вещи, масичката, гънките на пердетата, досущ като завърналите се след дълго отсъствие у дома пътешественици, които възприемат домовете си, вещите си и стаите си като необичайни, малки, променени и вехти. Каза ми, че от нея вечер нататък позволила на живота си да се измести в съвсем друго пространство, че започнала да гледа на дома си като чужденка. Както предпазливо ми разясни в сладкарница „Йени хаят“, това, според нея, било категорично доказателство за решението й същата вечер да замине с Ка за Франкфурт.