Орхан Памук - Сняг

Около седем-осем минути след като научи, че Ка се е върнал в хотела, Ипек се качи в стаята му. За Ка този срок бе доста разумен, по-кратък от времето, през което се колебаеше дали да изпрати съобщение на Ипек, защото не бе сигурен знае ли тя за неговото завръщане и се усети щастлив, че се срещат без да си мисли, че тя закъснява или че е решила да го напусне. Пък и изразът на лицето й говореше за щастие, което не може да бъде сломено лесно. Ка й съобщи, че нещата вървят както трябва и тя каза същото на Ка. Малко след като Ипек спря да го разпитва, Ка я уведоми, че съвсем скоро ще освободят Тъмносиния. Ипек остана доволна и от това, както и от всичко останало. Като прекомерно щастлива двойка, отдала се на егоистичния страх да не би чуждите страдания и злощастия да съсипят собственото им щастие, те не се задоволиха единствено с вярата, че всичко влиза в своите релси, а най-безсрамно усетиха, че тутакси са готови да забравят десетките страдания и пролятата кръв, за да не бъде засенчено тяхното щастие. Прегръщаха се, целуваха се нетърпеливо, но не се любиха. Ка каза на Ипек, че в Истанбул ще й извади немска виза за ден, че има познат в консулството, че не е задължително заради визата да се оженят веднага, че могат да се оженят и във Франкфурт или когато решат. Обсъдиха как Тургут бей и Кадифе ще уредят тукашните си дела и как ще пристигнат във Франкфурт, и в кой хотел биха могли да отседнат. Толкова се размечтаха, че със замаяни глави и с глад за безмерно щастие, заобсъждаха подробности, за които бе дори неудобно да се мисли; Ипек му каза за политическите възгледи на баща си, за опасенията си, че някой, ей така, за отмъщение, би могъл да хвърли граната, и че Ка изобщо не бива да излиза на улицата; дадоха си дума как заедно ще заминат с първото транспортно средство, потеглило от града. И как, държейки ръцете си, щяха да съзерцават заедно през стъклото заснежените планински пътища.

Ипек му съобщи, че е започнала да си стяга куфара. Ка и каза, че няма нужда да взема нищо, Ипек обаче имаше тъй много вещи, които от детството си насам носеше навсякъде със себе си, че щеше да чувства липсата им, ако те са далеч от нея. Докато Ка, изправен до прозореца, наблюдаваше снежната улица (кучето, източник на вдъхновение за стихотворението му ту се появявало, ту изчезвало), Ипек, по негово настояване, изброи някои от вещите, с които не би могла да се раздели: ръчният часовник-играчка — в Истанбул майка им подарила по един на дъщерите си, — който придобил много по-голяма стойност за нея, след като Кадифе изгубила своя; пуловерът от висококачествена ангорска вълна с леденосинкав цвят, който тя не бе обличала в Карс, понеже прилепвал плътно по тялото й — някога вуйчо й, сега покойник, й го донесъл от Германия; извезаната със сребърни нишки покривка за маса, приготвена от майка й за чеиза на Ипек — още при първото й застилане на масата Мухтар я лекьосал с рачел и Ипек никога повече не я извадила; колекцията й от седемнайсет стъклени „патрончета“ от алкохолни напитки и парфюми, която първоначално трупала съвсем безцелно, а по-късно взела да възприема като амулет против уроки — нямаше как да се откаже и от нея; снимките, на които бе с майка си и баща си като малка (в онзи миг и Ка пожелал да ги види); кадифената черна вечерна рокля, която купили с Мухтар в Истанбул, ала заради прекалено разголения й гръб, той й позволявал да я облича единствено вкъщи и ръчно извезания по краищата сатенен шал, който купила по настояване на Мухтар, за да прикрива с него голямото деколте на роклята; велурените обувки, така и необути в Карс, за да не се съсипят от калта и огърлицата от едри ясписи, която му показа, понеже беше у нея.

Не си мислете, че се отклонявам от темата, ако спомена как четири години подир този ден, на дадената от карския общински кмет вечеря, Ипек седеше точно срещу мен и носеше на шията си нанизаните върху сатенен шнур ясписи. Тъкмо напротив, едва сега навлизаме в сърцевината на темата: Ипек бе невероятно красива, толкова, колкото не можем да си представим нито аз, нито вие, които с моето посредничество следите развоя на тази история. За първи път я виждах срещу себе си на въпросната вечеря и душата ми бе връхлетяна от ревност и от почуда, умът ми се обърка. Разпокъсаната история за изчезналата поетична книга на моя приятел за миг пред очите ми се превърна в абсолютно различна, озарена от дълбока страст история. Вероятно в онзи разтърсващ момент съм решил да напиша романа, който държите в ръцете си. Но тогава душата ми нямаше и представа за това ми решение, а аз поемах към пространства, завладени от невероятната прелест на Ипек. Безизходното, пагубно и неправдоподобно чувство, което обзема човек, когато се намира пред красива жена, бе пронизало цялото ми тяло. Идеално разбирах преструвките на сътрапезниците, желанието на карсци да разменят някоя и друг дума с пристигналия от Истанбул писател или да поклюкарстват по този повод — всъщност те целяха да прикрият от мен и от тях самите, че единствената и основна тема на празнословието им бе красотата на Ипек. Дълбока ревност разяждаше душата ми, тревожех се тя да не се превърне в любов: като мъртвия си приятел и аз копнеех да изживея една, макар и кратка любов с такава красива жена! Моята необяснима вътрешна убеденост, че последните години от живота на Ка са отишли напразно, в този миг се бе претворила в мисълта, че „човек може да спечели любовта на такава жена, само ако притежава дълбоката духовност на Ка!“. Можех ли да убедя Ипек и да я отведа в Истанбул? Да й кажа, че ще се оженим или че ще бъде моята тайна любима, чак дордето всичко се разруши, но че, така или иначе, ще умра заедно с нея! Имаше широко решително чело, големи замъглени очи, изящни устни, досущ като на Мелинда, по които не можех да не се прехласвам… Какво ли си мисли за мен? Дали изобщо са си говорили с Ка за мен? Бе грабнала сърцето и ума ми, преди да съм изпил дори чаша ракия. За миг мярнах отправените към мен страстни погледи на Кадифе, седнала малко по-нататък. Но да се върнем към моята история.