Орхан Памук - Сняг

Ето защо Сунай взе да обсъжда с Ка какви са възможностите за освобождаването на Тъмносиния и не прие насериозно желанието на Фунда Есер незабавно да започне репетициите с Кадифе. От бележките на Ка, описващи този момент, стигам до извода, че Ка до известна степен е повярвал в искреността на Сунай. С други думи, според Ка, Сунай не е имал определен план Тъмносиния да бъде проследен след освобождаването му, да бъде набелязано убежището му, след което отново да бъде заловен, когато Кадифе си открие главата на сцената. Идеята да бъдат поставени почти навсякъде микрофони, както и да се използват двойни агенти, принадлежеше на добре осведомените за случващото се служители на МИТ, които се стараеха да привлекат на своя страна полковник Осман Нури Чолак. Служителите на МИТ не разполагаха с други военни сили освен със Сунай, с избухливия полковник и с неколцината техни приятели офицери, ала чрез своите хора се опитваха да ограничат свързаните с „изкуството“ безумия на Сунай. Преди да предаде за набор новината, записана на трапезата с ракия, Сердар бей я изчел по радиотелефона на своите приятели от карския отдел на МИТ — те си имаха притеснения относно здравомислието на Сунай и неговата недоверчивост. До последния момент обаче никой не знаеше те до каква степен са осведомени за намерението на Сунай да освободи Тъмносиния.

Днес обаче смятам, че тия подробности не са оказали съществено влияние върху последствията от нашата история. Ето защо няма да се впускам в тия подробности, свързани с реализирането на плана за освобождаването на Тъмносиния. Сунай и Ка решиха тая работа да се поеме от Фазъл и от ординареца на Сунай, дето бе от Сивас. Десет минути след като взе от служителите на МИТ адреса на Фазъл, младежът беше доведен с изпратения от Сунай камион. Постреснатият и немислещ в момента за приятеля си Неджип Фазъл, потегляйки с ординареца на Сунай към централния гарнизон, излезе през задния изход на шивашкото ателие, за да не ги проследят агентите. Макар да се опасяваха, че Сунай би могъл да извърши някоя глупост, служителите на МИТ не бяха готови да разположат навсякъде свои хора. По-късно Ка щеше да научи как са извели Тъмносиния от килията в централния гарнизон с предупреждението на Сунай „и без никакви номера“, как са го качили на военния камион, как ординарецът от Сивас спрял в края на железния мост над карската река, как, както предварително му казал Фазъл, Тъмносиния слязъл от камиона, как според инструкциите влязъл в бакалията, на чиято витрина били изложени пластмасови топки, кутии с прах за пране и реклами на суджук, как тутакси пристигнала талига, натоварена с газови бутилки „Айгаз“ и как той успешно се скрил под платнището, с което били покрити. Никой освен Фазъл не знаеше къде е отведен Тъмносиния.

Уточняването и изпълнението на тази операция продължи час и половина. Около три и половина следобед сенките на върбите и кестените изтъняха и когато първата вечерна тъмнина се спусна като призрак върху карските улици, Фазъл съобщи на Кадифе, че Тъмносиния е на сигурно място. Застанал до кухненската врата, водеща към задната част на хотела, Фазъл зяпаше Кадифе като паднала от космоса, но тя не го и забеляза, точно както не забелязваше и Неджип. Кадифе трепна радостно и изтича в стаята си. През туй време Ипек, която от цял час бе в стаята на Ка, излизаше оттам. В началото на следващата глава ми се ще да разкажа за този час, през който моят скъп приятел си въобразяваше, че е щастлив поради даденото му обещание за бъдно щастие.

Бях загатнал, че Ка е от хората, които се боят от щастието, за да не страдат евентуално после. Знаем, по тази причина той се чувстваше по-щастлив, вярвайки, че не ще изгуби щастието си, отколкото в мига, когато го изживяваше. На връщане към хотел „Карпалас“, след като придружен от двамата си охранители напусна ракиената трапеза на Сунай, Ка бе щастлив, защото все още вярваше, че всичко върви както трябва и скоро отново ще види Ипек, ала в душата му мощно се надигаше страхът да не би да изгуби щастието си. Ето защо, когато споменавам стихотворението, написано от приятеля ми в хотелската стая около петнайсет часа в четвъртък, не бива да забравям тези две състояния на душата му. Ка бе озаглавил творбата си „Кучето“, имайки предвид черното като антрацит куче, което на връщане от шивашкото ателие срещна повторно. Бе влязъл в стаята си четири минути след срещата с кучето и бе написал стихотворението под влияние на плъзналото като отрова по тялото му любовно страдание, породено от очакването на голямото щастие и страхът да не го изгуби. В стихотворението се долавяха отгласи от детския му страх от кучетата, от онова белезникаво куче, подгонило го, когато бил шестгодишен в парка на Мечка, от приятеля му от ужасната махала, дето насъсквал кучето си срещу всеки случаен минувач. След време Ка бе изтълкувал страха си от кучетата като наказание за щастливите часове от детството. Занимаваше го обаче следният парадокс: из междууличните пространства човек изживяваше мачовете, брането на черници, разиграването на измъкнатите от дъвките снимки на футболни звезди като удоволствия и тези междуулични пространства ставаха още по-магнетични заради кучетата, които ги превръщаха в същински ад.