Орхан Памук - Сняг

— За кого шпионирате този път, ефенди? — попита го с мила усмивка.

— Зарязах шпионската дейност, сега се занимавам с посредничество.

— Това е още по-лошо. За пари шпионинът дава каква ли не, често пъти ненужна, информация. А посредникът, като неутрална страна, съвсем глупашки си пъха носа в нещата. Каква ти е ползата?

— Да се измъкна жив и здрав от гадния град Карс.

— Днеска единствено Сунай би могъл да се довери на един атеист, пристигнал от Запада, за да шпионира.

И за Ка стана съвсем очевидно, че Тъмносиния е прегледал последния брой на „Серхат шехир“. Усмихвайки се под мустак, Тъмносиния успя да предизвика ненавистта на Ка. Как е възможно тоя активист ислямист, който заедно с досиетата за две негови престъпления е в ръцете на възмутената от жестокостта му турска държава, да изглежда тъй ведър и спокоен? Едва сега Ка си даде сметка защо Кадифе е тъй влюбена в него. Тъмносиния изглеждаше по-привлекателен от всякога.

— И какво цели твоята посредническа мисия?

— Да бъдеш пуснат на свобода — отвърна Ка, съобщавайки му кротко и лаконично предложението на Сунай. Нищо не спомена обаче за възможността Кадифе да бъде с перука, като си открие главата, нито за филмовите трикове по време на телевизионното предаване на живо. Дордето обясняваше сериозността на ситуацията и амбицията на притисналите Сунай неотстъпчиви люде още при първа възможност да обесят Тъмносиния, Ка изпита задоволство, ала като малоумно копие на Сунай се усети виновен и затова допълни, че всичко ще се нормализира, щом снегът се стопи и отворят пътищата. По-късно щеше да се запита дали пък не го каза, само за да се хареса на служителите на МИТ.

— Съвсем ясно е, че малоумието на Сунай е едничкият ми шанс да бъда свободен.

— Така е.

— Тогава му кажи: отхвърлям предложението му. А на теб благодаря, че си си направил труда да дойдеш дотук.

Ка за миг си помисли, че Тъмносиния ще стане, ще му стисне ръката и ще го изпроводи до вратата. Мълчание.

Тъмносиния обаче спокойно се люлееше на стола, опрян само върху задните крака.

— Ако поради неуспешната си посредническа мисия не успееш да се измъкнеш жив и здрав от гадния Карс, вината няма да е моя, а твоя, понеже много говориш и се перчиш с атеизма си. В тази държава човек може да се гордее с атеизма си, само ако има подкрепата на военните.

— Не съм от хората, които се гордеят с атеизма си.

— Така да е.

Отново се умълчаха, пушеха си цигарите. Ка усети, че нищо повече не може да стори. Попита:

— Не се ли боиш от смъртта?

— Ако въпросът ти е заплаха, не, не се боя. Ако е приятелски интерес, да, боя се. Но каквото и да правя, тия тирани ще ме обесят. Нямам избор.

Тъмносиния се усмихна, ала погледът му направо разстрои Ка. Този поглед сякаш му казваше „виж, аз съм в по-затруднено положение от тебе, а съм по-спокоен!“. Ка изпита срам, усети, че собствената му тревога и безпокойство са свързани с надеждата за щастие, която, откакто се влюби в Ипек, носеше като тежка, сладка болка в корема си. Нима Тъмносиния нямаше подобна надежда? И си помисли: „Ще броя до девет и ще си тръгна. Едно, две…“ Науми си, че ако докато преброи до пет, Тъмносиния не се съгласи, няма да успее да отведе Ипек в Германия.

С вдъхновение задърдори какви ли не глупотевини. За злощастния посредник в черно-белия американски филм, който бе гледал като дете, за това как в Германия ще бъде публикувана оформилата се по време на срещата в хотел „Асия“ прокламация, ако, естествено, бъде доизпипана, за съжалението, което изпитва човек, когато под влияние на емоциите си вземе погрешно решение, за своето окончателно напускане на баскетболния отбор в лицея, сторено в миг на ярост, за усамотяването си край брега на Босфора същия ден и за продължителното съзерцаване на морето, за голямата си обич към Истанбул, за прелестта на Бебек напролет, привечер, и за какви ли не още неща. Под хладнокръвния поглед на Тъмносиния, Ка се опитваше да не изпадне в униние, да не спре да дърдори и оприличи случващото се на последна среща преди изпълнението на смъртна присъда.

— Дори да приемем и най-неприемливото, което искат, те пак не ще удържат на думата си — каза Тъмносиния. Посочи купчинката листове и писалката върху масата. — Искат от мен да опиша целия си живот, провиненията си и всичко, което бих решил да разкажа. И тогава, видите ли, ако забележели добронамереност, може би щели да ми простят и да ме помилват. Съжалявам глупците, повярвали на тия лъжи, глупците, които в своите сетни дни се отричат от делата си и извършват предателство спрямо собствения си живот. Ала щом като ще се умира, бих желал онези след мен да научат някои истини за Тъмносиния. — Притегли към себе си един от листовете на масата. Лицето му придоби извънредно сериозен израз, сякаш щеше да прави изявление пред германската преса: