Орхан Памук - Сняг

„По повод на смъртната ми присъда искам да заявя, че досега, включително и днес, двайсети февруари, не съм съжалявал за нищо сторено по политически съображения. Баща ми се пенсионира като деловодител в истанбулския клон на Министерство на финансите. Аз съм неговото второ дете. Детските и младежките ми години преминаха в смирения и безмълвен свят на моя баща, който тайно посещаваше едно теке джеррахи. Като младеж се разбунтувах срещу баща си и станах левичар; в университета се свързах с активистите и замерях с камъни слизащите на брега от американските самолетоносачи матроси. По същото това време се ожених, после се разведох. Изживях криза. С години не се срещах с никого. Електронен инженер съм. Уважавах иранската революция, понеже се гневях на Запада. Станах отново мюсюлманин. Повярвах в тезата на имам Хомейни, че «днес е по-важно да опазим исляма, отколкото да правим намаз и да спазваме постите». Вдъхнових се от трудовете за насилието на Франц Фанон, от идеята на Саид Кутуб да се преселваш непрекъснато в знак на протест от едно място на друго, както и от идеите на Али Шариати. Избягах след военния преврат и намерих убежище в Германия. Върнах се. В Грозни воювах с чеченците срещу руснаците, раниха ме и сега накуцвам с единия крак. По време на сръбската обсада отидох в Босна, там се ожених за босненката Мерзука, тя дойде с мен в Истанбул. Заради политическата ми дейност и вярата ми в преселването, не се задържах за повече от две седмици в нито един град, по тази причина се разведох и с втората си съпруга. След като прекратих връзките си с изпратилите ме в Чечня и Босна мюсюлмански групировки, обиколих Турция от край до край. Въпреки убедеността ми, че когато е необходимо, враговете на исляма трябва да бъдат убивани, досега аз лично не съм убил никого, нито съм се разпореждал за подобно нещо. Старият общински кмет на Карс е бил прострелян от полудял кюрд файтонджия, понеже кметът възнамерявал да премахне файтоните в града. Аз дойдох в Карс заради самоубилите се момичета. Самоубийството е най-големият грях. След смъртта ми искам да бъдат издадени моите стихотворения, за да останат като спомен за мен. Всичките са у Мерзука. Толкоз.“

Настъпи мълчание.

— Не е задължително да умираш — обади се Ка. — Затова съм тук.

— Тогава ще ти разкажа нещо друго — каза Тъмносиния.

Убеден, че Ка ще го изслуша внимателно, си запали нова цигара. Дали не бе забелязал работещото като пъргава домакиня записващо устройство върху гърдите на Ка?

— В Мюнхен има кино, дето всяка събота след полунощ прожектират филми на по-ниски цени, отбивах се там — каза Тъмносиния. — Има един италианец, заснел е „Битката за Алжир“, филм за терора на французите в Алжир, та във въпросното кино даваха най-новата му творба „Queimada“. Филмът показва как английските колонизатори управляват и направляват революциите на остров в Атлантическия океан, където хората отглеждат захарна тръстика. Най-напред англичаните изнамират един чернокож водач и подпомагат организирането на въстание срещу французите, после се настаняват на острова и овладяват положението. Чернокожите, чието първо въстание се проваля, вдигат второ, този път срещу англичаните, но те владеят острова. Хващат чернокожия водач на двете въстания и решават призори да го обесят. Тогава Марлон Брандо, който всъщност открива чернокожия и го подбужда да вдигне първото въстание, а после, след като години наред владее положението и най-накрая потушава въстанието срещу англичаните, влиза в палатката, където е задържан чернокожия, прерязва въжетата, с които е овързан и го пуска на свобода.

— Защо?

— Как защо? — изрече леко изнервен Тъмносиния. — За да не го обесят! Той прекрасно съзнава, че обесят ли чернокожия, той ще се превърне в легенда, а името му — в знаме за бунтовниците. Но чернокожият отказва да бъде освободен от Марлон Брандо, и не избягва, защото осъзнава, че онзи тъкмо по тази причина е срязал въжетата.

— Обесват ли го? — попита Ка.

— Да, но във филма не показват самото обесване — поясни Тъмносиния. — Вместо това показват как един от местните намушква с нож и убива предложилия свобода на чернокожия агент, точно както постъпваш ти сега, убива Марлон Брандо, тъкмо когато той възнамерява да избяга от острова.

— Аз не съм агент — рече Ка, предизвикан от неговата необоснована подозрителност.

— Не се хващай за думата „агент“! И аз съм агент на Исляма.

— Не съм ничий агент — отвърна Ка, този път без да се притеснява от неговата подозрителност.