Орхан Памук - Сняг

— Тоест, те не са сложили никакво вещество в цигарите „Марлборо“, което да ме отрови или да отслаби волята ми, така ли? Най-хубавото нещо, което американците са дали на света, е червеното „Марлборо“. Бих могъл да го пуша до края на живота си.

— Ако проявиш разум, поне още четирийсет години ще можеш да пушиш „Марлборо“.

— Като казвам „агент“, точно това имах предвид. Работата на агентите е да ограбват човешкия ум.

— Искам само да ти кажа, че ще бъде пълна глупост да те убият тия озверели фашисти с окървавени ръце. Отделно, дето никой няма да носи името ти като знаме. Този овчи народ е обвързан с религията си, но в края на краищата изпълнява повелите на държавата, а не на вярата си. Не ще останат дори гробовете на шейховете революционери, на разбунтувалите се, задето вярата им се изплъзва, на отгледаните в Иран активисти, па ако ще да са прочути колкото Саиди Нурси. В тази държава ще натоварят труповете на лидерите, чиито имена някой ден биха могли да се превърнат в знаме, в един самолет и ще ги изхвърлят в неведомо място нейде насред морето. Всичко това го знаеш. В Батман само за една нощ изчезнаха гробовете на завърналите се от поклонение привърженици на Хизбуллах 36 36 Хизбуллах — шиитска проиранска партия в Ливан с мощно военно-терористично крило; в България е по-популярно произношението „Хизбула“ — Бел. NomaD. . Къде са тези гробове?

— В сърцето на народа.

— Празни приказки. Само двайсет процента от тоя народ дава гласа си за ислямистите. И то за някоя умерена партия.

— Щом е умерена, защо се страхуват и защо прибегнаха до военен преврат, кажи ми, де? Та дотук с твоето неутрално посредничество.

— Аз не съм неутрален посредник — инстинктивно повиши глас Ка.

— Не си. Ти си агент на Запада. Ти си роб на европейците, който не приема своето освобождение и като всеки роб дори не осъзнаваш, че си роб. Ти се изживяваш като господар на този народ, понеже малко нещо си се поевропейчил в Нишанташъ и си се научил искрено да презираш неговите вяра и традиции. Според теб правилният и морален път на страната не минава през вярата, през Аллах и през това да споделяш живота на народа, а през подражателството на Запада. Дори да изтървеш някоя и друга дума против насилието срещу ислямистите и кюрдите, сърцето ти тайно подкрепя военния преврат.

— Искам да уточня още нещо: под забрадката си Кадифе ще носи перука, така че като си открие главата, никой няма да види косата й.

— Няма да можете да почерпите с вино! — провикна се Тъмносиния. — Няма да стана нито европеец, нито подражател. Ще живея своята си история и ще бъда себе си. Вярвам, че човек може да бъде щастлив и без да подражава на европейците, без да им става роб. Има една фраза, която поклонниците на Запада често повтарят, за да унизят този народ: за да се превърне в европеец, човек първо трябва да стане индивид, но, добавят те, в Турция индивиди няма. Такъв е смисълът и на смъртната присъда. Аз се обявявам против западняците като индивид и тъй като съм индивид, нямам намерение да им подражавам.

— Сунай много разчита на новата си постановка и искам да уточня още нещо. Народният театър ще бъде празен. В предаването на живо камерата първо ще улови протегнатата към забрадката ръка на Кадифе. После чрез филмови трикове ще бъде показана косата на друга жена.

— Подозрителни са тези огромни усилия с единствената цел да бъда освободен.

— Аз пък съм много щастлив — рече Ка, изпитвайки вината на човек, който лъже. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив. Искам да опазя щастието си.

— И какво те прави толкова щастлив?

Ка не каза „защото пиша стихове“, не каза „защото вярвам в Аллах“, както щеше да мисли по-късно, а внезапно изрече „защото съм влюбен!“, „защото любимата ми ще дойде с мене във Франкфурт“. За миг изпита радост, че е споделил за любовта си с някой непознат.

— Коя е любимата ти?

— Сестрата на Кадифе, Ипек.

Ка долови как се омрачи лицето на Тъмносиния. Тутакси съжали за спонтанния си порив. Настъпи мълчание.

Тъмносиния си запали още една цигара „Марлборо“ и рече:

— Да бъдеш тъй щастлив, че да поискаш да го споделиш с един осъден на смърт е божие благоволение. Да допуснем, че аз приема предложенията ти, за да успееш да се измъкнеш от града, без да помрачиш щастието си, да допуснем, че Кадифе пък, без да накърни честта си, вземе участие в пиесата, за да не помрачи щастието на сестра си, каква ще е тогава гаранцията, че те ще си удържат на думата и ще ме освободят?