Орхан Памук - Сняг

Докато говореше за щастието, една сълза се отрони от препълнените със сълзи очи на Кадифе и се стече по бузата й.

— Убеден ли си, че сестра ми ще напусне Карс?

— Убеден съм — отвърна Ка, без да е убеден изобщо.

— Не настоявам да дадеш запалката на Тъмносиния, нито пък да му кажеш, че първо си се видял с мене — изрече Кадифе с глас на горделива, снизходителна принцеса. — Но искам да съм сигурна, че ако си открия главата, Тъмносиния наистина ще бъде освободен. Гаранцията на Сунай или на някой друг не е достатъчна. Всички познаваме турската държава.

— Много си умна, Кадифе. В Карс ти си човекът, който най-вече заслужава да бъде щастлив! — каза Ка. За малко да добави „и Неджип“, но тутакси го забрави. — Дай ми запалката. Ако измисля нещо, ще му я дам. Но ти ми се довери.

Както му подаваше запалката, най-неочаквано двамата се прегърнаха. Преизпълнен с нежност, Ка усети в ръцете си тялото на Кадифе, по-изящно и по-крехко от тялото на сестра й, но се въздържа да я целуне. В същия миг на вратата припряно се почука, помисли си „добре, че се въздържах“.

На прага стоеше Ипек. Каза, че е пристигнал военен камион за Ка. Със замислен и нежен поглед тя се взря в очите на Ка и Кадифе, опитвайки се да прозре какво се е случило в стаята. Ка излезе, без да я целуне. Обхванат от чувството на вина и триумф, в края на коридора той се обърна и видя как двете сестри се прегръщат.

Прегърнатите в края на коридора Ипек и Кадифе останаха задълго пред очите на Ка. Военното транспортно средство, в което се настани до шофьора, спря на единствения светофар в Карс на пресечката между булевардите „Ататюрк“ и „Халитпаша“; през пролуката на полюшващото се от ветреца перде зад открехнатото, та да влиза чист въздух крило на небоядисан прозорец от втория етаж на близката арменска къща като един прецизен рентгенолог Ка за миг успя да види от своето извисено място до шофьора подробности от тайно провежданата там политическа сбирка и когато притеснена бяла женска ръка рязко затвори прозореца, той си представи със смайваща прозорливост какво се случва в светлата стая: двама опитни активисти, водачи на кюрдските националисти в Карс, се опитваха да убедят чирака от една чайна колко лесно ще взриви прикрепения към тялото си експлозив, като влезе през страничния вход на Дирекцията по сигурността на булевард „Фаикбей“ — при снощните нападения бяха убили брат му и сега, целият омотан с бинтове „Газо“, чиракът се обливаше в пот до печката.

Обратно на предположенията на Ка, военният камион не пое към споменатата Дирекция по сигурността, нито към намиращата се малко по-нагоре представителна сграда на Националната сигурност, строена през първите години на Републиката, а без да се отделя от булевард „Ататюрк“, прекоси булевард „Фаикбей“ и навлезе в двора на военния щаб в центъра на града. Това, предвидено през 60-те за голям парк пространство, през 70-те, след военния преврат, било оградено и превърнато в център с квартири за военните, където притеснени хлапета се провирали с велосипедите си измежду хилавите тополи, в център със своите помещения за новоназначените командващи и със своите полигони; по този начин, както отбелязал близкия до военните среди вестник „Хюрюрт“, били спасени от разрушение и къщата, в която при посещението си в Карс бил отседнал Пушкин, и построените четирийсет години след нея конюшни на царската казашка кавалерия.

Килията на Тъмносиния се намираше тъкмо до тия исторически конюшни. Военният камион остави Ка под огъналите се от тежестта на снега клонаци на стара върба пред стара, очарователна каменна постройка. Вътре двама представителни мъже (Ка правилно предположи, че са служители на МИТ) прикрепиха с бинтове „Газо“ към гърдите на Ка записващо устройство, което през 90-те години вече изглеждаше допотопно, и му показаха как да го включи. От една страна се държаха тъй, сякаш изпитваха съжаление, че арестуваният се намира тук долу и, видите ли, се стремят да му помогнат, от друга страна обаче с доста нешеговит тон уведомиха Ка, че се налага признанията за организираните и извършените от Тъмносиния престъпления да бъдат записани на лента. Ка дори не си и помисли, че тия мъже не знаят действителната причина за неговото присъствие тук.

На долния етаж, към който се спускаше студеното каменно стълбище на малката, използвана за щаб от руската царска кавалерия сграда, имаше обширна килия без прозорци, в която затваряха дисциплинарно провинените. Използвана по време на Републиката като склад, а през 50-те години квалифицирана като образец на противоатомно убежище, тази килия се стори на Ка далеч по-чиста и по-спокойна, отколкото си я представяше. Макар че помещението бе добре отоплено от електронагревателния уред от „Арчелик“, дарен някога с надежда за добро лично благоденствие на военните от Мухтар, главния търговец в областта, Тъмносиния се бе завил с чисто войнишко одеяло — лежеше на кревата и четеше книга. Щом видя Ка, се надигна, нахлузи обувките си без връзки, стисна му съвсем официално и все пак усмихнато ръката, и с решителността на човек, готов да води делови разговор, му посочи поставената в ъгъла масичка с пластмасово покритие. Седнаха на двата стола от двете страни на масичката. Забелязвайки препълнения с фасове поцинкован пепелник, Ка измъкна от джоба си пакета „Марлборо“ и го подаде на Тъмносиния; каза му, че никак не изглежда зле. Тъмносиния обясни, че не са го измъчвали, сетне с клечка кибрит първо запали цигарата на Ка, а сетне и своята.