Орхан Памук - Сняг

— Чак толкова ли се страхувате? — рече усмихнато Сердар бей на Ка. — Щом се страхувате чак толкова, не излизайте утре на улицата.

— По-добре де не излизат вестниците, а не той — вметна Тургут бей. — Не разпространявай този тираж.

— Абонатите ми ще се раздразнят.

— Добре — рече вдъхновено Тургутбей. — Дай вестника единствено на онзи, който ти го е поръчал. За останалите направи нов тираж, след като махнеш лъжливия, подстрекателски материал за госта ни.

Ипек и Кадифе подкрепиха идеята.

— Гордея се, че толкова насериозно приемате вестника ми — каза Сердар бей. — Кажи ми обаче кой ще поеме разходите по новия тираж?

— Татко ще ви заведе заедно със синовете ви на вечеря в „Йешилюрт“ — обади се Ипек.

— Става, ако дойдете и вие — отвърна Сердар бей. — Разбира се, след като отворят пътищата и ни се махне от главите цялото това театрално гъмжило! И Кадифе ханъм ще дойде. Кадифе ханъм, ще направите ли изявление, подкрепящо театралния преврат, та да запълня освободилото се във вестника място? Това доста ще допадне на нашите читатели.

— Няма да направи, няма да направи — занарежда Тургут бей. — Ти изобщо ли не познаваш дъщеря ми?

— Кадифе ханъм, бихте ли заявили официално своята вяра, че след преврата на театралите, самоубийствата в Карс ще намалеят? Това също ще се хареса на нашите читатели. Нали и без друго сте против самоубийствата на мюсюлманските момичета?

— Вече не съм против самоубийствата! — рязко го прекъсна Кадифе.

— Ама това пък не означава ли, че сте атеистка? — смая се Сердар бей. Може би се опитваше да захване нов спор, ала все пак бе достатъчно трезвен, та да е наясно, че сътрапезниците му не гледат с добро око на него. — Добре де, обещавам да не разпространявам вестника.

— Нов тираж ли ще отпечатате?

— Да, веднага щом изляза оттук, преди да се прибера вкъщи.

— Благодарим ви — промълви Ипек.

Настъпи особена, продължителна тишина. Случилото се много се понрави на Ка: за първи път от години насам се почувства част от едно семейство; разбираше, че нещото, наречено семейство, въпреки нещастията и отговорностите е изградено върху удоволствието от отчаяното упорство на тази общност и съжаляваше, че в живота си бе пропуснал това. Щеше ли да е щастлив с Ипек до края на живота си? Съвсем ясно усети, особено подир третата чаша с ракия, че не търсеше щастието, че дори, би могло да се каже, предпочита нещастието. Главното беше да я има онази безнадеждна общност, главното беше създаването на онзи център за двама извън останалата част на света. Предчувстваше, че ще успее да го съгради, стига да не спира да се люби с Ипек. Беше безмерно щастлив да седи на трапезата с двете сестри, с едната от които привечер бе се любил, да усеща присъствието им и мекотата на тяхната плът, да знае, че няма да е самотен, щом се прибере вечерта у дома, да вярва в цялата тази еротична възможност и в неразпространяването на вестника.

Поради прекомерното си щастие възприемаше историите и слуховете, които се разказваха на масата не като злокобни вести, а като страховити епизоди от древна приказка: едно от момчетата, работещи в кухнята, разказало на Захиде какво е чуло — мнозина от арестуваните били отведени на футболния стадион, чиито врати едва се забелязвали изпод снега, подържали ги там цял ден, та дано се изпоразболеят, изпонамръзнат и изпомрат дори, а когато няколко души понечили да се вмъкнат в съблекалните, ги разстреляли за назидание. Разпространяваха се вероятно доста попресилени истории от очевидци на терора, отприщен от З. Желязната ръка и неговите другари в града: нападнали създаденото от млади кюрдски националисти дружество „Месопотамия“, където се правели проучвания, свързани с „фолклора и литературата“, и понеже не намерили никого, освен някакъв старец, който изобщо не се интересувал от политика и който денем приготвял чай, а нощем преспивал в дружеството, го смазали от бой. След като до сутринта малтретирали двама бръснари и един безработен — същите преди шест месеца не били арестувани, но били разпитвани по подозрението, че са залели с мръсотия от отходната канализация паметника на Ататюрк край входа на бизнес центъра „Ататюрк“ — те ги обявили за виновни по случая, както и за други вражески антиататюркски прояви (счупеният с чук нос на паметника на Ататюрк в градината на индустриалния професионален лицей, изписаните неприлични думи върху плаката с лика на Ататюрк, окачен на стената на кафене „Онбешлилер“, подготвяното съсичане с брадва на паметника на Ататюрк срещу правителствения конак). Бяха убили единия от двамата кюрдски младежи, изписвали лозунги по стените на сградите на булевард „Халитпаша“ след театралния преврат, сетне хванали другия и го били до припадък, довлекли млад безработен да трие лозунгите по стените на кораническия лицей и го простреляли в крака при опита му да избяга. Благодарение на информаторите от чайните, били прибрани мъжете, сипещи нецензурни думи по адрес на военните и актьорите, както и мъжете, разпространяващи безсмислени клюки, ала — тъй се случва във времена на трагедии и престъпления — преувеличените слухове продължаваха да се ширят, пак се говореше за самовзривили се кюрдски младежи, за самоубиващи се в знак на протест срещу преврата момичета с тюрбани, за натоварения с динамит камион, спрян малко преди да наближи полицейския участък „Иньоню“.