Орхан Памук - Сняг

Безгрижното и невинно поведение на момчетата малко поуспокои Ка. Вървейки под бавно спускащите се снежинки, той се запита дали не е попресилил страховете си и се почувства виновен. Ала с друга част от ума си съзнаваше, че немалко злочести писатели принудително се простиха със света, задето гордо и смело се намесваха в усложнени ситуации — гърдите и мозъците на едни бяха натъпкани с куршуми, други пък с надежда отваряха пристигналия по пощата пълен с взрив пакет, вземайки го за кутия с локум, изпратена от почитатели. Поетът Нуреттин например, поклонник на Запада, който не се интересуваше от наболелите проблеми, преди години бе написал псевдонаучна, по-скоро глупава статия на тема „религията и изкуството“, един вестник, поддръжник на политическия ислям бе преиначил, публикувайки я, нейния смисъл и бе отбелязал, че той „хули религията ни!“. Тогава, за да не изглежда страхливец, той настървено бе защитил старите си идеи, но подкрепящата военните секуларистка преса успя да превърне — пламенния му кемализъм, с помощта на доста хиперболи, които му се понравиха, в кариера на героизма и една сутрин при взривяването на бомбата, мушната в найлонова торба и завързана за предните колела на колата му, той бе разкъсан на парчета, а показното погребално шествие се проточи след празен ковчег. От кратките и безчувствени съобщения из последните страници на турските вестници, прелиствани във франкфуртската библиотека, Ка научаваше за завладените от предизвикателството на този тип кураж, за завладените от безпокойството „да не кажат, че съм страхливец“, от мечтата „дано привлека вниманието на света като Салман Рушди“ стари журналисти левичари, доктори материалисти и претенциозни религиозни анализатори от провинциални градчета, срещу които не се ползваха дори пистолети, камо ли прецизно изработена бомба както в големите градове — гневни млади ислямисти душаха с голи ръце своите жертви или ги пробождаха с ножове на някоя тъмна улица. Докато се опитваше да измисли опровержението, стига, разбира се, да му дадат възможност да отвърне на нападките в „Серхат шехир“, опровержение, чрез, което да спаси и кожата си, и честта си („атеист съм, ала не обругавам Пророка“ или „не съм вярващ, ала не проявявам неуважение към религията“), зад гърба си дочу хрущящи в снега стъпки, приближаваха, той трепна и се обърна; беше началникът на автобусната компания, когото вчера по същото време срещна в текето на шейх Саадеттин ефенди. Ка си помисли — ето, този мъж е свидетел, че не съм атеист, — но начаса се засрами.

Спусна се надолу от булевард „Ататюрк“, като забавяше ход на заледените места по тротоарите, беше като омагьосан от невероятната красота на падащия парцалив сняг, създаващ усещането за обичайна и загадъчна повторяемост. Подир години щеше да се пита защо непрекъснато носи в себе си като тъжни и незабравими пощенски картички прелестта на карския сняг, гледките, зърнати, докато е кръстосвал улиците на града (три деца бутат нагоре по стръмнината шейната си, а зелената светлина на единствения светофар в Карс се отразява във витрината на „Айдън фото“).

Пред вратата на използваното от Сунай за щаб шивашко ателие забеляза военен камион и двама часови. Многократно повтори на приютилите се на прага, за да се предпазят от снега войници, че желае да се срещне със Сунай, ала те го натириха като явил се от селата странник, който държи да подаде жалбата си на главнокомандващия. Възнамеряваше да се срещне със Сунай, за да спре разпространението на вестника.

Принуден бе да обвърже това си разочарование с обхваналите го впоследствие тревога и гняв. Първо му хрумна да се затича в снега към хотела, но още преди да стигне първия ъгъл, хлътна в кафене „Бирлик къраатханеси“. Седна на масата между печката и стената и веднага написа „Да умреш прострелян“.

И понеже основната тема не бе страхът, както по-късно щеше да отбележи Ка, той щеше да настани стихотворението между осите ПАМЕТ и ВЪОБРАЖЕНИЕ върху шестоъгълната снежинка и щеше да отмине с лекота съдържащото се в него предсказание.

Написа го и излезе от „Бирлик къраатханеси“, и когато се върна в „Карпалас“ бе деветнайсет и двайсет. Хвърли се на леглото си, загледа се в бавните едри снежинки, озарени от уличната лампа и розовеещата светлина на буквата „K“ и представяйки си колко щастливи ще бъдат с Ипек във Франкфурт, се опита да потисне тревогата си. След десетина минути, изпитвайки неудържимо желание да зърне Ипек, той, обзет от щастие, се спусна долу и видя около масата, на която Захиде току-що бе сервирала тенджерата с чорба, цялото семейство, някакъв гостенин и блясъка в кестенявите коси на Ипек. Настани се на посоченото му до Ипек място, усети как всички сътрапезници са наясно с тяхната любов и едва тогава забеляза, че гостът, който седеше точно срещу него, бе собственикът на „Серхат шехир“ Сердар бей.