Орхан Памук - Сняг

Чули бяхме немалко слухове за тъй наречения поет Ка, който развали настроението на публиката с рецитацията на едно неразбираемо и скучно стихотворение по средата на донеслата мир и спокойствие на цял Карс ататюркска пиеса, успешно представена снощи от големия актьор Сунай Заим и колегите му не без съучастието на развълнуваните зрители. От години ние, карсци, си живеем в духовно разбирателство, а днес външни сили ни въвличат в братски раздори, изкуствено разделят обществото ни на две: на секуларисти и ислямисти, на кюрди, турци и азербайджанци, възкресяват твърдението за масовото клане на арменците, което отдавна би трябвало да бъде погребано, ето защо неочакваната поява сред нас, почти като на шпионин, на този непочтен индивид, който изоставяйки Турция, от години живее в Германия, повдига доста въпроси. Вярно ли е, че срещайки се преди два дни на гарата ни със склонни към подстрекателства младежи от кораническия лицей, бил казал „аз съм атеист, не вярвам в Аллах, всъщност Аллах няма“ (да не дава Господ!)? Дали свободната европейска мисъл отрича Аллах, обявявайки, че „работа на интелектуалците е да хулят светините на нацията“? Никой не ти дава право на теб, храненико на Германия, да пренебрегваш вярата на народа! Дали не криеш истинското си име, понеже те е срам, че си турчин, та използваш чуждоземската подражателска измишльотина „Ка“? Безбожният подражател на Запада, както със съжаление отбелязват обаждащите се на редакционния ни телефон читатели, явно е дошъл в града ни в тия тежки дни, за да всява смут; той хлопа по вратите на най-големите сиромаси в бедняшките махали, подстрекава към бунт, захванал се е дори с непосилната задача да хули включително и Ататюрк, който ни даде тази Родина, тази Република. Цял Карс се интересува защо тъй нареченият поет Ка, отседнал в „Карпалас“, е дошъл в града ни? Карската младеж знае как да постави на мястото им отричащите Аллах и нашия Пророк (А. Б. М. Д.) 35 35 Съкращение на благопожеланието „Аллах да го благословии с мир да го дари“, съпровождащо споменаването на Пророка. — Б.пр. богохулници!

— Преди двайсетина минути се отбих в редакцията, синовете на Сердар бей току-що бяха отпечатали вестника — каза Мухтар, повече като човек, подхванал забавен разговор, отколкото като човек, съпричастен към страховете и страданията на Ка.

Ка се почувства абсолютно самотен и наново внимателно препрочете материала.

Преди години, когато мечтаеше за блестяща литературна кариера, смяташе, че ще бъде остро критикуван заради модернистичните иновации, които щеше да въведе в турската поезия (сега това националистическо понятие му изглеждаше смешно и жалко), че критиките ще създадат около него атмосфера на враждебност и неразбиране. През последвалите години обаче подобни войнствени критики не се появиха, макар че около него се вдигна известна шумотевица, и едва сега бе квалифициран като „тъй нареченият поет“.

Съобщавайки му, че не желае да се мотае наоколо като подвижна мишена, Мухтар го остави сам и в душата на Ка се загнезди страхът — страхът да не те убият. Напусна чайната, тръгна умислен под едрите, падащи сякаш с омагьосващото темпо от кадри в забавен каданс снежинки.

Най-високият духовен връх, който Ка копнееше да постигне в младежките си години, бе да умре в името на интелектуална или политическа кауза, да се пожертва в името на творчеството. Когато навърши трийсет, от тия идеи го отдалечи безсмисленият живот на доста негови другари и познати — едни, в името на глуповати, дори злотворни принципи умряха сред изтезания, други бяха избити по улиците от политически групировки, трети загинаха в престрелки при банкови обири, четвърти, и това бе най-неприятното, се самовзривиха с бомбите, които сами бяха изработили. От години изгнаник в Германия по политически причини, причини, в които отдавна не вярваше, Ка се бе дистанцирал от идеята за взаимовръзката между политика и човешка саможертва. Докато четеше в Германия из турските вестници например че, най-вероятно от политически ислямисти, е бил убит по политически причини водещия еди-коя си вестникарска колонка писател, Ка се разгневяваше, дори изпитваше почит към загиналия, но не и някаква специална възхита към самия загинал писател.