Орхан Памук - Сняг

Лампата тук излъчваше бледа светлина. Ка усети миризмата на въглища, на сън и ракия. Край казана на бучащото парно зърна няколко силуета. Изобщо не се изненада, като видя служителя от МИТ с орловия нос, туберкулозната грузинка и мъжът й да пият ракия сред кашоните. И те не изглеждаха изненадани от появата на Ка. Забеляза червена, елегантна шапка върху главата на жената. Тя почерпи Ка с варени яйца и хляб, а мъжът й понечи да сипе на Ка в една чаша ракия. Докато Ка белеше с нокти черупката на яйцето, служителят от МИТ с орловия нос каза, че това жилище-казан е най-топлото място в Карс и е като Рая.

Заглавието на стихотворението, което в последвалата тишина Ка написа безпрепятствено и без да му избяга нито една дума, бе „Раят“. Беше го настанил най-отгоре върху оста ВЪОБРАЖЕНИЕ, далече от ЦЕНТЪРА на снежинката, но смисълът не беше, че Раят е въображаемо бъдеще; смисълът беше, че за Ка Раят бе място, където можеш да съхраниш живи спомените, които си представяш. След време, когато се сети за това стихотворение, Ка изброи един по един някои спомени: летните ваканции от детството, как понякога бягал от училище, как заедно със сестра си лягали в кревата на родителите си, някои от неговите детски рисунки, запознанството си с момиче на едно училищно парти и последвалата целувка.

Крачейки към сладкарница „Йени хаят“ в ума му бе не само Ипек, но и всичко това. Ипек и Кадифе вече го очакваха. Ипек бе тъй красива, че за миг си помисли как ще му се насълзят очите от щастие и, разбира се, от изпитата на гладно ракия. Да седи на една маса и да разговаря с двете очарователни сестри изпълваше Ка с щастие, но и с гордост: би желал дремещите турски продавачи във Франкфурт, които всеки ден му се усмихваха и го поздравяваха, да го видят с тези две жени, но в сладкарницата, в която вчера убиха директора на Педагогическия институт освен възрастния сервитьор, нямаше никого другиго. Седейки с Ипек и Кадифе в сладкарница „Йени хаят“, на Ка изобщо не му хрумна, че сцената — той и двете красиви жени, макар едната да бе с покрита глава — е като снимка, направена отвън, като отражение на движеща се отзад кола в огледалото за задно виждане.

За разлика от Ка, двете жени съвсем не бяха спокойни. Когато Ка им съобщи, че е научил от Фазъл какво се е случило на срещата в хотел „Асия“, Ипек тутакси го прекъсна.

— Тъмносиния е напуснал срещата разгневен. Сега Кадифе много съжалява за нещата, които е казала там. Изпратихме Захиде на мястото, дето се укриваше, но от него нито следа. Не можем да открием Тъмносиния. — И макар Ипек да говореше като една по-голяма сестра, която търси лек за болната си сестричка, тя също изглеждаше доста угрижена.

— Ако го откриете, какво ще искате от него?

— Първо искаме да се уверим, че е жив, че не са го хванали — рече Ипек, хвърляйки поглед към Кадифе, която изглеждаше тъй, сякаш щом я докоснеш, ще се разплаче.

— Донеси ни вест от него. Кажи му, че Кадифе ще направи каквото той пожелае.

— Вие познавате Карс по-добре от мен.

— Ние сме две жени във вечерния мрак — рече Ипек. — Ти опозна града. Отиди в чайните „Айдеде“ и „Нурол“, където се отбиват ученици ислямисти от кораническия лицей. Сега там са плъзнали полицаи, ама и те са клюкари, ако с Тъмносиния се е случило нещо, ще го научиш.

Кадифе бе извадила носната кърпичка, готвейки се да почисти носа си. Ка си помисли, че сълзите й аха-аха ще рукнат.

— Ти ни донеси вест от Тъмносиния — рече Ипек. — Ако ние закъснеем, татко ще се тревожи. Той те чака за вечеря.

— Отбий се и в чайните на махала Байрампаша — рече на ставане Кадифе.

В тревогата и тъгата на момичетата имаше нещо толкова ранимо и магнетично, че за да не се разделят веднага, Ка извървя с тях половината път от сладкарницата до „Карпалас“. Колкото страхът, че може да изгуби Ипек, толкова и чувството за загадъчна съвместна вина — заедно правеха нещо тайно от баща им — обвързваха Ка с двете момичета. Мина му през ума, че някой ден ще заминат с Ипек за Франкфурт, че при тях ще дойде и Кадифе и че тримата заедно ще се разхождат, ще разглеждат витрините и ще се отбиват в кафенетата на булевард „Берлинер“.

Изобщо не вярваше, че ще успее да изпълни задачата, която му възложиха. Чайната „Айдеде“, лесно я намери, бе толкова обикновена и непривлекателна, че Ка забрави за какво бе се отбил тук и дълго, съвсем сам, гледа телевизия. Наоколо имаше няколко младежи на ученическа възраст, но въпреки усилията му да подхване разговор — бе заговорил за мача, който даваха по телевизията — никой не се приближи към него. При това Ка бе се подготвил да ги почерпи с цигари, бе сложил и запалката си на масата в случай, че някой поиска разрешение да я използва. Като се увери, че нищо няма да научи от кривогледия мъж зад тезгяха, отиде до близката чайна „Нурол“. И тук видя неколцина младежи, гледащи същия мач на черно-бял телевизор. Ако не бе забелязал изрезките от вестници по стените и списъка на тазгодишните срещи на футболистите от „Карспор“, нямаше да се сети, че вчера тук с Неджип говориха за съществуването на Аллах и за смисъла на света. Щом забеляза, че на мястото на стихотворението, което прочете вчера, е окачено подражание на същото стихотворение, ама от друг поет, взе да го преписва в бележника си: