Орхан Памук - Сняг

Както би предположил всеки, завършил мъжки лицей или отбил военната си служба, това бе история, основана на връзката между половия нагон, нацията и националната култура. Младежът не прибегна до цинични изрази, забули с намеци вулгарността. Ала за кратко време атмосферата в стаята стана такава, каквато я характеризира Фазъл с думите „Душата ми се преизпълни със срам!“

Тургут бей се изправи.

— Стига, синко, достатъчно. Донеси прокламацията да я подпиша.

Тургут бей измъкна от джоба си новата писалка и с нея подписа прокламацията. Беше уморен от врявата, от цигарения дим, понечи отново да се надигне, но Кадифе го възпря. След което самата тя скочи на крака.

— А сега изслушайте мен. Вие не изпитвате срам, ала от чутото лицето ми пламна. Покривам си главата, за да не виждате косата ми, изтърпявам едно страдание заради вас, но…

— Не е заради нас! — прошепна смирен глас. — Заради Аллах е, заради вашата духовност.

— И аз имам какво да кажа за германския вестник. Запишете, моля. — Усети с чувствителността на театрал как полувъзхитено, полуразгневено я наблюдават. — Заради своята вяра карската девойка е приела като знаме покривалото, не, запишете, поради внезапно обзелото я отвращение, карската мюсюлманска девойка сваля забрадката си. Това е една добра новина за европейците. И Ханс Хансен непременно ще публикува нашите думи. Откривайки главата си, девойката казва: „Прости ми, Аллах, защото вече няма да бъда самотна. Светът е тъй отвратителен, аз съм тъй отвратена и безсилна, че ти…“

— Кадифе — изкрещя изведнъж Фазъл и скочи, — за нищо на света не си откривай главата, сега всички ние, всички ние сме тук. Неджип, включително и аз. После всички ние, всички ние ще умрем.

Присъстващите млъкнаха, смаяни от думите му. Неколцина измънкаха: „Стига глупости“, „Естествено, че няма да си открие главата“, мнозинството обаче зяпна с надежда, очаквайки от една страна да се случи някоя срамотия, някакъв инцидент, а от друга се опитваше да проумее що за провокация е това и чия е тая игра.

— Двете мои изречения, които бих искал да бъдат публикувани в германския вестник са следните — каза Фазъл. — Говоря не само от свое име, а и от името на покойния ми приятел Неджип, загинал мъченически в нощта на революцията: Кадифе, обичаме те много. Ако си откриеш главата, ще се самоубия, не го прави.

Според някои Фазъл казал на Кадифе не „обичаме те“, а „обичам те“. Леко постъкмено вероятно, за да бъде разбрано последвалото поведение на Тъмносиния.

С все сила той изкрещял „В този град никой няма да говори за самоубийство!“, после без дори да погледне към Кадифе, напуснал стаята, с което срещата приключила; присъстващите, макар и недотам безгласно, на бърза ръка се разотишли.

В седемнайсет без петнайсет, още преди Тургут бей и Кадифе да се върнат от хотел „Асия“, Ка излезе от „Карпалас“; до срещата му с Фазъл оставаха петнайсет минути; искаше му се обаче да повърви из улиците насаме с щастието си. От булевард „Ататюрк“ се отби наляво, заразхожда се, оглеждайки гъмжилото в чайните, включените телевизори, бакалничките, фотоателиетата — стигна чак до карската река. Изкачи се на железния мост, без да усеща студа, изпуши една след друга две цигари „Марлборо“, представяйки си щастието, което щеше да изживее с Ипек във Франкфурт. Паркът на отсрещния бряг на реката, откъдето едно време богаташите наблюдавали вечер пързалящите се с кънки, бе потънал в зловещ мрак.

В тъмата на Ка за миг му се стори, че появилият се със закъснение на железния мост Фазъл е Неджип. Влязоха в чайната „Талихли кардешлер“ и Фазъл разказа на Ка с най-малки подробности за срещата в хотел „Асия“. Когато стигна до момента, в който бе усетил, че историята на собствения му малък град е част от световната история, Ка го накара да млъкне, както се отнема гласа на радио, и написа стихотворението „Човешкият род и звездите“.

В бележките си, които щеше да нахвърли по-късно, Ка щеше да обвърже това стихотворение не толкова с тъгата на един живот извън историята в някакъв забравен град, колкото с любимото за него начало на някои от холивудските филми, които бе гледал в детството си. В тях след титрите камерата най-напред показва в отдалечен план бавно въртящото се земно кълбо, после постепенно го приближава и се спира върху една държава — тази държава, естествено, бе Турция във филма, който още от детството на Ка се въртеше във въображението му; появяваше се синевата на Мраморно море, на Черно море и на Босфора, после камерата приближаваше още и още, виждаха се Истанбул, Нишанташъ, където Ка бе прекарал детските си години, пътната полиция на булевард „Тешвикие“, улица „Шаир Нигяр“, покривите и дървесата (Колко е приятно да ги видиш отблизо!), простряното пране, рекламните афиши на консервите „Тамек“, ръждивите улуци, вапсаните с катран огради и накрая прозореца на Ка. Влязлата през него камера обхождаше пълните с книги, вещи, прах и килими стаи, насочваше се към работещия на писалището пред другия прозорец Ка, застопоряваше върху перото на автоматичната писалка, изографисала последните букви и тогава изпъкваше текста: МОЯТ АДРЕС, ПРИОБЩАВАЩ МЕ КЪМ СВЕТОВНАТА ИСТОРИЯ НА ПОЕЗИЯТА Е: ПОЕТЪТ Ка. УЛ. „ШАИР НИГЯР“ 32 32 Известна турска поетеса, живяла и творила през ХІХ и началото на ХХ век. — Б.пр. 16/8 НИШАНТАШЪ, ИСТАНБУЛ, ТУРЦИЯ. Наблюдателните читатели ще се досетят, че този адрес, който предполагах, че е заел място в стихотворението ще иде заедно със стихотворението в горната част на снежинката върху оста ЛОГИКА, симетрична на силата на ВЪОБРАЖЕНИЕТО.