Орхан Памук - Сняг

Накрая Фазъл успя да сподели истинската си болка: беше изключително притеснен от изявлението си, че ще се самоубие, ако Кадифе си открие главата. „Обезпокоен съм не само защото самоубийството означава човек да изгуби вярата си в Аллах, а и защото самият аз не го вярвам. Как ли изрекох нещо, в което не вярвам?“ След като заявил, че ако Кадифе си открие главата, ще се самоубие, Фазъл рекъл „Прости ми, Господи!“, но до вратата, когато очите им се срещнали, той се разтреперил като лист.

Попита Ка дали „мисли, че Кадифе го обича“.

— Ти обичаш ли Кадифе?

— Ти знаеш, аз бях влюбен в покойната Теслиме, а моят приятел — в Кадифе. Срамувам се, че преди да е изминал и ден след смъртта на приятеля ми, аз се влюбих в неговото момиче. Убеден съм, че си има обяснение. Кажи ми сигурен ли си в смъртта на Неджип?

— Обхванах раменете на мъртвеца и го целунах по простреляното чело.

— Възможно е духът на Неджип да живее в моето тяло — рече Фазъл. — Слушай. Снощи нито от пиесата се интересувах, нито гледах телевизия. Легнах си рано и заспах. В съня си разбрах, че с Неджип се е случило нещо ужасно. А когато войниците нахлуха в спалното помещение, нямах никакви съмнения. Щом те видях в библиотеката, вече знаех, че Неджип е мъртъв, защото духът му бе се вселил в моето тяло. Случи се призори. Войниците, опразнили спалното ни помещение, изобщо не ме докоснаха, а през нощта се преместих на „Пазар йолу“, в къщата на татков приятел от войниклъка, той е от Варто. Шест часа след убийството на Неджип, рано сутринта, аз го усетих в тялото си. Както си лежах в отреденото ми като за гост легло, внезапно ми се зави свят, сетне почувствах приятна благодат и някаква вглъбеност; приятелят ми бе до мен, вътре в мен. Както пише в старите книги, шест часа след смъртта на човека, духът му напуска тялото. Тогава, според Суиути 33 33 Джалаладдин ас Суиути (1445–1505) — ислямски теолог, граматик, езиковед. — Б.пр. , духът е подвижен, подобно на живака, и се налага да чака в Берзах 34 34 Освен Рая и Ада, според исляма, съществува междинно пространство, наречено „Берзах“, където душите на умрелите изчакват Съдния ден, преди да попаднат в Рая или в Ада. — Б.пр. до Съдния ден. Но духът на Неджип се всели в мен. Убеден съм. И се боя, защото такова нещо в Корана няма. Иначе не бих могъл толкова бързо да се влюбя в Кадифе. Мисълта за самоубийството също не е моя. Според теб възможно ли е духът на Неджип да живее в мен?

— Ако вярваш, да — отвърна предпазливо Ка.

— Само на тебе го казвам. Знам обаче, че Неджип е споделил с теб свои тайни, които не е разкривал пред никого другиго. Моля те, кажи ми истината? Защото той не е споменавал пред мен, че се страхува от зараждащия се в него атеизъм. Вероятно е говорил на тази тема са теб? Неджип нито веднъж ли не е казал, че изпитва съмнение — да не дава Господ! — относно съществуването на Аллах?

— Да, разговаря с мен, но не в този смисъл. Каза ми, че човек плаче, когато си спомня за смъртта на родителите си, изпитва удоволствие от мъката си и тогава, ще-не ще, се замисля дали Аллах съществува.

— Същото се случва и с мене — вметна Фазъл. — Убеден съм, че това съмнение ми го е предал духът на Неджип.

— Това съмнение обаче не означава атеизъм.

— Да, но вече започнах да оправдавам самоубилите се момичета — изрече с тъга Фазъл. — А преди малко и самият аз заявих, че ще се самоубия. Не ми се ще да вярвам, че покойният ми приятел е бил атеист. Само че сега чувствам един атеистичен глас в сърцето си и се боя. Знам, че вие сте такъв, но вие живеете в Европа, познавате интелектуалци, познавате хора, които употребяват алкохол и наркотици. Моля ви, кажете ми още веднъж какво чувства един атеист?

— Той не изпитва непрекъснато желание да се самоубие, няма такова нещо.

— Е, не непрекъснато, но понякога искам да се самоубия.

— Защо?

— Защото непрекъснато мисля за Кадифе и нищо друго няма в главата ми! Непрекъснато е пред очите ми. Когато уча, когато гледам телевизия или очаквам спускането на вечерта, всичко ми напомня за Кадифе, дори най-безинтересните неща, и това ме изпълва със страдание. Изпитвах такива чувства още преди Неджип да умре. Всъщност никога не съм обичал Теслиме, а единствено Кадифе. Но понеже приятелят ми я обичаше, погребах дълбоко в душата си своето чувство. Неджип ми говореше за Кадифе и самият той провокира моята любов към нея. Когато войниците нахлуха в спалното помещение, разбрах, че Неджип вероятно е убит и, да, зарадвах се. Но не защото щях да мога открито да покажа любовта си, а заради омразата си към Неджип, който провокира любовта ми към Кадифе. Сега Неджип е мъртъв, вече съм свободен, но не си направих никакъв друг извод, освен че обичам още повече Кадифе. От сутринта мисля по тези проблеми, не мога да мисля за нищо друго и, ох, Аллах, не зная как да постъпя.