Орхан Памук - Сняг

— Стихотворение ли пишеш? — попита момчето зад тезгяха.

— Браво на теб! Ти и наопаки ли можеш да четеш? — отвърна Ка.

— Не, бате, аз не мога да чета. Напуснах училище. Възрастта ми напредна, а така и не успях да разгадая четенето, всичко приключи.

— Кой е написал окаченото на стената стихотворение?

— Половината от идващите тук са поети.

— Защо ги няма днес?

— Вчера военните ги прибраха. Някои са в затвора, други се крият. Ако искаш, питай ония там, те са цивилни полицаи.

На посоченото място седяха двама разгорещено обсъждащи мача младежи, Ка се приближи до тях, не ги попита нищо, и напусна чайната.

Стана му приятно, като забеляза, че снегът отново е завалял. Изобщо не му се вярваше, че ще открие следите на Тъмносиния в чайните в Байрампаша. Душата му бе изпълнена с тъгата, която изпита още първата вечер след пристигането си в Карс, но и с щастие. В очакване на ново стихотворение, като в сън, той бавно закрачи покрай грозни, бедняшки бетонни къщи, заснежени автопаркове, бакалски и бръснарски витрини, останали от руския период дворове, в които лаеха кучета, магазини за резервни части за трактори, дюкяни за инвентар за каруци и дюкяни за кашкавал. Усети, че до края на живота си няма да забрави видяното — предизборния плакат на Отечествената партия, малкото прозорче с плътно спуснатото перде, залепеното преди месеци върху заледената витрина на „Аптека на знанието“ съобщение „Пристигна ваксина против японския грип“, насочените срещу самоубийството отпечатани върху жълта хартия афиши. Възприемаше подробностите на изживяния миг с кристална яснота и в него мощно се надигаше усещането, че „този миг обвързва едно с друго всяко нещо и че самият той е неразделна част от дълбокия и прекрасен свят“ — тогава Ка си помисли, че идва ново стихотворение и влезе в една чайна на булевард „Ататюрк“, ала стихотворението не дойде.

На излизане от чайната Ка се сблъска на тротоара лице в лице с Мухтар, който го видя, но за част от секундата, като че ли устремен на нейде, се направи, че не го забелязва под гъстия сняг, от своя страна Ка също изпита желание да го избегне. Но сякаш по даден знак двамата се хвърлиха един към друг и се прегърнаха като стари приятели.

— Предаде ли на Ипек моите думи? — запита Мухтар.

— Да.

— И тя какво каза? Ела да се отбием в чайната да ми разкажеш.

Въпреки военния преврат, въпреки побоя, който изтърпя в полицията и въпреки провалилите се кметски избори Мухтар нямаше вид на потиснат човек.

— Защо не ме задържаха ли? Защото снегът ще спре, ще отворят пътищата, военните ще се оттеглят, общината ще проведе изборите. Така кажи на Ипек — рече той, когато се настаниха в чайната.

Ка обеща. Попита го дали не знае нещо за Тъмносиния.

— Бях първият, който го покани в Карс. Някога при всяко негово идване в града той отсядаше в моя дом — похвали се Мухтар. — Ала когато истанбулската преса го изкара терорист, той, за да не навреди на партията ни, спря да ни търси. Сега съм последният човек, който може да знае какво точно прави Тъмносиния. А как реагира Ипек на думите ми?

Ка обясни, че Ипек не е дала никакъв по-специален отговор на неговото предложение да се оженят повторно. Лицето на Мухтар придоби многозначителен израз, сякаш този отговор бе нещо твърде особено и каза, че би желал Ка да знае колко чувствителна, колко изискана, колко разбираща жена е бившата му съпруга. И колко съжалявал за неправилното си поведение по време на семейната им криза. И добави:

— Като се върнеш в Истанбул, нали лично ще връчиш на Фахир стиховете, които ти дадох?

Щом получи потвърждението на Ка, върху лицето му се изписа онзи угрижен, измъчен израз на чичка. Този път вместо гузността, която изпитваше към Мухтар, Ка изпита нещо средно между жал и отвращение.

— Да бях на твое място, не бих се разхождал тъй спокойно из улиците — с видимо задоволство изрече Мухтар.

Ка грабна от ръцете му утрешния брой на „Серхат шехир“, чието мастило още не бе изсъхнало и жадно зачете: „Успехът на актьорите революционери… Спокойните дни и изборите в Карс отложени. Нашенецът доволен от революцията…“ След което изчете материала на първа страница, Мухтар му го бе посочил с пръст.