Орхан Памук - Сняг

И отново, на ъгъла между булевардите „Халитпаша“ и „Кязъм Карабекир“ си представи как е мишена за нечие подаващо се иззад стената въображаемо дуло и как, улучен от куршума, умира на заснежния тротоар. Най-вероятно валийството и МИТ щяха да потулят политическия характер на събитието, та то да не се преекспонира и да не излезе наяве тяхната отговорност, а истанбулските вестници, на които им е все тая дали става дума за поет, я публикуват информация за събитието, я не. Дори след време приятелите му поети и приятелите му журналисти от „Джумхуриет“ да се опитат да изтъкнат политическото измерение на събитието, това по-скоро би омаловажило значението на оценъчната статия за поезията му, която сигурно ще се появи (Кой ли би я написал? Фахир? Орхан?), а може би просто ще споменат за кончината му в някоя литературна страничка, дето никой не я чете. Ако германският журналист, именуван Ханс Хансен, съществуваше в действителност и ако Ка наистина го познаваше, сигурно би предал информацията във „Франкфуртер рундшау“ и в никакъв друг западен вестник. И макар за своя утеха да си представяше как ще преведат стиховете му на немски и как ще ги публикуват в списание „Акценте“, Ка съвсем ясно съзнаваше: убият ли го заради излезлия в „Серхат шехир“ материал, „напразно ще е пропилял живота си“ и се боеше много повече от смъртта на появилата се надежда да бъде щастлив с Ипек във Франкфурт, отколкото от самата си смърт.

Пред очите му оживяха отново някои от простреляните през последните години от куршумите на политическите ислямисти писатели: и макар че в душата му се промъкваше предизвикваща сълзите обич, Ка приемаше за наивност и позитивистичния патос на оня стар ваиз, станал впоследствие атеист, който се опита да покаже „непоследователностите“ в Корана (бяха го простреляли в тила), и гнева на главния редактор, саркастично сравнил в своята колонка забрадените момичета и загърнатите в чаршафи жени с „хлебарки“ (една сутрин го бяха помлели заедно с шофьора му), и решителността на писателя колумнист, посочил връзката между ислямистките движения в Турция и Иран (щом завъртял ключа на колата си, той заедно с нея излетял във въздуха). Гневеше се не толкова на истанбулската и западната преса, непроявяващи никакъв интерес към живота на тия пламенни писатели или журналисти, застреляни с подобни мотиви по улиците на далечни провинциални градчета, колкото на принадлежността си към една култура, способна за нула време напълно да забрави загиналите писатели, и с огромна изненада установяваше колко умно е да се оттеглиш встрани и да бъдеш щастлив.

Когато стигна до редакцията на „Серхат шехир“ на булевард „Фаикбей“, зърна през прочистеното от леда местенце на витрината окачения отвътре утрешен брой на вестника. Изчете отново, посветения на него материал и влезе в редакцията. По-големият от двамата работливи синове на Сердар бей връзваше с найлонови върви част от отпечатания тираж. За да му обърнат внимание, Ка сне шапката си и забръска с нея снега от раменете си.

— Татко го няма! — извика по-малкият син, изскочил отвътре с парцала, с който почистваше печатарската машина. — Да желаете чай?

— Кой написа материала за мен в утрешния брой?

— Има материал за вас ли? — попита малкият син, повдигайки вежди.

— Има, да — дружелюбно и усмихнато отвърна големият син, който имаше същите плътни устни като на брат си. — Татко написа всички материали.

— Ако сутринта разпространите тоя вестник — рече Ка, замисляйки се за миг, — на мен ми се пише много лошо.

— Защо? — попита големият син. Имаше мека кожа и големи, нереално невинни очи, които гледаха с особена вътрешна простота.

Ка проумя, че ако съвсем приятелски и по детски простодушно зададе своите въпроси, би измъкнал от тях нужната му информация. От добре охранените младежи разбра, че вестникът засега е бил купен от Мухтар бей, от изпратеното от Общинската централа на Отечествената партия момче и от пенсионираната учителка по литература Нурие ханъм, която се отбивала всяка вечер, че вчерашните и днешните пакети с вестници ще бъдат, щом се отворят пътищата, натоварени на автобуси, та да отпътуват за Анкара и Истанбул, че останалият тираж ще бъде разпространен в Карс на заранта от две хлапета, че ако баща им реши, до сутринта ще отпечатат наново вестника, че баща им излязъл преди малко и нямало да се връща за вечеря. Ка им каза, че не му се пие чай, взе един вестник и излезе в студената, убийствена карска нощ.