Орхан Памук - Сняг

В нея се казваше, че шепа авантюристи са организирали военен преврат. Тъмносиния се противопостави. Бе предложено ново, по-обобщено определение, но той го посрещна с подозрение, заявявайки, че в Европа щяло да се създаде впечатление, че превратът е извършен в цяла Турция. Накрая стигнаха до израза „регионален преврат, подкрепян от Анкара“. Малко място бе отделено на измъчваните, на измъкваните един по един от домовете им и убивани кюрди, на терора и изтезанията, изтърпени от учениците от кораническия лицей. Фразата „тотално настъпление срещу народа“ бе заменена с „настъпление срещу духовността и вярата на народа“. След промените в последното изречение се отправяше апел не само към общественото мнение в Европа, но и към целия свят да се издигне глас на протест срещу Република Турция. След като изчете този абзац, Тургут бей за миг срещна погледа на Тъмносиния и усети, че той е щастлив. Тургут бей изпита съжаление, че се е озовал тук.

— Ако няма повече възражения, да подписваме прокламацията — рече Тъмносиния. — Защото тази наша сбирка всеки момент би могла да бъде щурмувана.

Всички подписали се преди миг под заприличалата на същински миш-маш от празнословия поправки и варианти прокламация, се скупчиха насред стаята, готови тихичко да се измъкнат. Неколцина, сметнали работата за приключена, понечиха дори да си тръгнат, но точно тогава Кадифе извика:

— Стойте, татко има да ви казва нещо!

Това още повече нагнети тревогата. Тъмносиния насочи младежа с червендалестото лице към вратата, та да възпре наканилите се да си тръгват.

— Никой да не излиза — рече Тъмносиния. — Да чуем възраженията на Тургут бей.

— Аз нямам възражения — отвърна Тургут бей. — Но преди да си сложа подписа, искам нещо от този младеж. — Позамисли се. — Всъщност не го искам единствено от него, а от всички присъстващи. — Той посочи препречилия вратата младеж с червендалестото лице, с когото бяха влезли в пререкание. — Няма да подпиша прокламацията, ако първо този младеж, а после и всички останали не ми отговорят на един въпрос. — Извърна се към Тъмносиния, та онзи да разбере, че е непреклонен.

— Задайте си въпроса, моля ви — рече Тъмносиния. — Ако е по силите ни, ще ви отговорим.

— Преди малко ми се подиграхте. Сега ми отговорете: ако голям германски вестник ви предостави няколко реда, какво бихте казали на европейците? Нека първо да каже той.

Младежът с червендалестото лице беше доста як и вещ по всякакви теми, ама не беше подготвен за подобен въпрос. Стисна още по-здраво дръжката на вратата и умоляващо изгледа Тъмносиния, та дано му помогне.

— Казвай по-бързо каквото ти е на душата: ако ти дадат няколко реда, какво ще напишеш, че да си тръгваме — рече Тъмносиния с пресилена усмивка. — Полицията всеки момент може да нахлуе.

Младежът с червендалестото лице отправи взор към далнината, сякаш се опитваше, като на твърде важен изпит, да си припомни въпроса, чийто отговор знае отлично.

— Тогава нека да отговоря първо аз — намеси се Тъмносиния. — Хич не ми пука за европейските господа… Стига ми, например, да не се опитват да ме засенчват, туй ми е болката. Макар че ние и тъй и тъй си живеем в сянката им…

— Не го насочвайте, оставете го да изрази каквото чувства — рече Тургут бей. — Вие ще говорите последен. — Усмихна се на колебаещия се младеж с червендалестото лице. — Трудно май се взема решение. Въпросът е опасен, затова. Но със стърчене на прага той няма да се разреши.

— Претекст, туй е само претекст! — обади се глас изотзад. — Не ще да подпише прокламацията.

Всеки се вглъби в собствените си мисли. Няколко души се насочиха към прозореца и замислено се вгледаха в преминаващия под снега на булевард „Карадаа“ екипаж. По-късно, когато Фазъл се опита да разтълкува на Ка настъпилата „магическа тишина“, щеше да каже: „В този миг, повече от всякога, ние като че ли се почувствахме братя.“ Звукът на прелитащ в мрачната вис самолет наруши тишината. Всички напрегнато се вслушаха и Тъмносиния прошепна:

— Това е втори самолет за днес.

— Аз си тръгвам! — извика някакъв мъж.

Беше към трийсетинагодишен с безцветно лице и безцветно сако, никой досега не го бе забелязал. Беше готвач в Социално-осигурителната болница и начесто поглеждаше часовника си. Дошъл бе със семействата, чиито близки бяха изчезнали. Говореше се, че по-големият му брат се занимавал с политика, една нощ го отвели в участъка за показания и повече никога не се завърнал. Мъжът, според слуховете, искал държавата да издаде „смъртен“ акт на изчезналия му брат, та да се събере с жена му. Бил отпращан от полицията, от тайните разузнавателни служби, от прокуратурата и военните гарнизони, към които, година подир изчезването на брат си, се обръщал с молби, а по-късно се присъединил към семействата, чиито близки също били изчезнали, повече за да обсъжда темата с тях, отколкото поради жажда за мъст.