Орхан Памук - Сняг

— Не закъсняваме ли, не е ли неудобно вече и не е ли по-добре изобщо да не ходим?

Кадифе обаче го хвана под ръка и се вмъкнаха не в задния двор, а в някакъв магазин за канцеларски принадлежности, където той си избра въздлъжка тъмносиня писалка. През задната врата на електрическата компания „Ерсин и инсталационни материали“ попаднаха във вътрешен двор и когато се отправиха към задния вход на хотел „Асия“, Кадифе забеляза как лицето на баща й бе се наляло с кръв.

При задния вход на хотела бе тихо, притиснати един към друг, баща и дъщеря поизчакаха известно време. Подире им нямаше никого. Сториха няколко крачки, ала стана тъй тъмно, че Кадифе едва смогна опипом да намери водещото към фоайето стълбище. „Не пускай ръката ми“ — рече Тургут бей. Във фоайето, чиито високи прозорци бяха покрити с плътни пердетата, бе сумрачно. Излъчващата се от белезникавата, мръсна лампа на рецепцията мъртвешка светлина, едва-едва осветяваше небръснатото, похабено лице на рецепциониста. В сумрака различиха силуетите на неколцината щъкащи из фоайето или спускащи се по стълбите посетители. Повечето от силуетите бяха било на цивилни полицаи, било на контрабандисти на животни и дървен материал, било на мъже, прекарващи „тайно“ през границата нелегални работници. Някога, преди осемдесет години, в този хотел бяха отсядали предимно богати руски търговци, по-късно — турци от Истанбул, пристигнали с намерение да търгуват с Русия, както и разни двойни английски агенти от аристократично потекло със задача да вкарват през Армения шпиони в Съветския съюз, а днес в него преспиваха занимаващите се с куфарна търговия и проституция грузинки и украинки. Мъже, главно от околностите на Карс, наемаха първо стаи за тия жени, водеха в стаите един вид полусемеен живот, а привечер, когато с последния микробус се прибираха по селата си, жените напускаха стаите и в здрачния бар на хотела пиеха чай с коняк. Качвайки се по застланото някога с червен килим стълбище, Тургут бей и дъщеря му зърнаха насреща си една от тия руси, уморени жени и той прошепна на Кадифе:

— Такъв космополитен е бил и „Гранд хотел“-а в Лозана, дето бил отседнал Исмет паша. — След което измъкна от джоба писалката си. — И аз като пашата в Лозана ще подпиша прокламацията с нова-новеничка писалка — заключи той.

Кадифе вече не можеше да прецени дали за да си отдъхне или за да се позабави, баща й непрекъснато спира по стълбите. Пред вратата на стая 307 Тургут бей отсече:

— Подписвам прокламацията и си тръгвам веднага.

Вътре бе тъй многолюдно, че в първия момент Кадифе се запита дали не са объркали стаята. Щом забеляза Тъмносиния и двама млади ислямистки активисти със свъсени лица, Кадифе отведе баща си при тях. Стаята не бе добре осветена, въпреки голата крушка на тавана и лампата във форма на риба върху подставката. В отворената уста на тая бакелитена риба, която стоеше изправена на опашката си, бе завинтена крушка, а в окото й бе скрит държавен микрофон.

И Фазъл бе в стаята; изправи се, зървайки Кадифе, ала, както и останалите, които от уважение към Тургут бей наскачаха на крака, и той не си седна веднага на мястото, а възхитен и омагьосан продължи известно време да съзерцава Кадифе. Няколко души решиха, че Фазъл възнамерява да говори, ала Кадифе дори не го забеляза. Цялото й внимание бе насочено към възникналото между Тъмносиния и баща й напрежение.

Тъмносиния бил убеден, че за да окаже въздействие върху западняците, прокламацията, която щяла да бъде публикувана във „Франкфуртер рундшау“, трябвало да бъде подписана от представляващ кюрдските националисти атеист. Трудно поддаващият се на внушения слабичък бледолик младеж обаче бил влязъл в противоречие с другарите си от групировката заради начина, по който била изложена темата на прокламацията. Сега и тримата бяха напрегнати и си чакаха реда за изказване. По принцип групировките (за централа обикновено им служел домът на някой от членовете) се състояли от гневни безработни кюрдски младежи, очаровани от кюрдската гериля в планините — в момента групировките били ликвидирани, ръководителите им — арестувани, бити и измъчвани. Ето защо след преврата било доста трудно младежите да бъдат организирани наново. Съществувал и друг проблем — бойците от планините ги обвинявали, че са се отдали на развлечения в топлите си градски домове и че влизали в съглашателство с държавата Република Турция. Това обвинение, както и упрекът, че групировката не смогвала да излъчи достатъчен брой мъже за герилята в планините, били сломили духа на малцината неприбрани в затвора нейни членове.