Орхан Памук - Сняг

Върна се в леглото, притисна се към гърба на Ипек, прегърна я и каза:

— На чаршията има магазинче. И в него пускат една стара песен — „Роберта“ на Пепино ди Капри. Отде ли са я измъкнали?

— В Карс още има от старите, ненапуснали града фамилии — рече Ипек. — Когато в края на краищата родителите починат, децата им разпродават всичко и си заминават, а на пазара се появяват невероятни, абсолютно несъответстващи на днешната карска мизерия вещи. По едно време всяка есен от Истанбул пристигаше възрастен антиквар, изкупуваше старите вещи на безценица и си тръгваше. Сега обаче и той не идва.

За миг на Ка му се стори, че неповторимото щастие отпреди малко отново се връща, ала чувството вече далеч не бе същото. Внезапно страхът, че няма отново да изпита онзи момент нарасна, превърна се в тревога, пришпорила всичко пред себе си: с ужас проумя, че не ще може да убеди Ипек да тръгне с него за Франкфурт.

— Е, мили мой, аз вече да ставам — въздъхна Ипек.

Думите „мили мой“, дори сладката целувка, с която го дари преди да се надигне, не утешиха Ка.

— Кога ще се видим отново?

— Притеснявам се за татко. Възможно е полицията да ги е проследила.

— И аз се притеснявам за тях… Но сега искам да знам кога ще се видим.

— Докато татко е в хотела, няма да се появя в тази стая.

— Но вече не е същото — възкликна Ка. И разтревожено си помисли, че за сръчно обличащата се мълком в мрака Ипек всичко щеше да си остане същото. — Да се преместя в друг хотел, тогава ще можеш да идваш при мен — предложи той.

Настъпи смазваща тишина. В душата на Ка нахлу безпокойство, породено и от ревност, и от истинска безизходица. Реши, че Ипек си има друг. Прекрасно съзнаваше, че това си е чиста ревност на неопитен влюбен, ала някакво мощно чувство му подсказваше, че трябва с все сила да прегърне Ипек и да щурмува препятствията помежду им. Остана обаче безмълвен и нерешителен, защото бе осъзнал, че приближи ли се още мъничко към Ипек, ще изпадне в трудната ситуация да действа и да говори прибързано.

Онова, което, докато очакваше Ипек, не успя да различи в мрака взиращият се през прозореца Ка, бе чифт стари вълнени ръкавици — Захиде в последния момент ги отнесе до екипажа, който трябваше да отведе Тургут бей и Кадифе на тайната среща в хотел „Асия“. След продължителното оглеждане на дрехи и долапи, Тургут бей, чудейки се какво да си облече, нареди върху леглото едно сиво и едно черно сако, останали му от учителстването, филцовата шапка, за която се сещаше само при честванията на Републиката и по време на инспекциите, карираната вратовръзка, дето едничък синът на Захиде си я слагаше, когато се заиграваше. Забелязала, че баща й е нерешителен като колебаеща се какво да облече за бала романтична дама, Кадифе сама подбра всичко, закопча ризата му, помогна му да си сложи сакото и палтото и взе да нахлузва връз малките ръце на баща си белите ръкавици от кучешка кожа. И тъкмо тогава Тургут бей се присети за старите си вълнени ръкавици и настоятелно нареди „да се намерят“; преравяйки до дъно долапите и сандъците, Ипек и Кадифе угрижено ги затърсиха из цялата къща, а щом ги откриха, ги захвърлиха настрана, понеже забелязаха по тях новаторствата на молците. Тургут бей, вече настанен в екипажа, се опъна и каза „без тях не тръгвам“, като поясни, че ги е плела покойната му жена, че му ги е отнесла в затвора, където попаднал заради левичарските си възгледи. Кадифе, която познаваше по-добре баща си, отколкото самият той се познаваше, веднага предусети в това му желание повече страх, отколкото носталгия по спомените. След като ръкавиците бяха донесени, екипажът потегли под сипещия се сняг и Кадифе с широко отворени очи, сякаш й бе за първи път, се заслуша в спомените на баща си от затвора (как бил проливал сълзи над писмата на жена си, как съвсем сам бил усвоили френския, как през зимните нощи си слагал тия ръкавици и спял с тях) и накрая каза: „Вие сте много смел човек, татенце!“ И както всеки път, чувайки тези думи на дъщерите си (през последните години доста рядко), Тургут бей се просълзи, развълнувано прегърна и разцелува щерка си. Из улиците, по които се движеха, електричеството не беше прекъснато.

На слизане от екипажа Тургут бей рече:

— Отворили са тук доста нови магазини! Изчакай малко, да огледам витрините.

Осъзнавайки, че баща й е готов да се върне обратно, Кадифе престана да го увещава за каквото й да било. И понеже Тургут бей пожела чаша липов чай, пък и за да затрудни агента, ако имаше изобщо такъв, дето ги бил следял, влязоха в една чайна, поседяха мълком, вгледани в сцената с преследването по телевизията. На тръгване, току до изхода Тургут бей видя стария си бръснар, върнаха се, поседнаха пак. Докато се правеше, че слуша дебелия бръснар, Тургут бей прошепна на Кадифе: