Орхан Памук - Сняг

На импровизирания бар във фоайето изпих още две чаши уиски и зачаках въздействието им, взирайки се в снега през прозореца. Казвах си, че ако позамъгля малко главата си преди да се кача в стаята, тази вечер Мелинда и бележниците на Ка няма да ме обсебят. Обаче още с влизането си в стаята, без дори да съм се съблякъл, аз се хвърлих върху леглото и нехайно разгърнах един от бележниците — и се зачетох. След три-четири страници пред очите ми изникна тази снежинка.

Бяха свършили да се любят, но продължаваха да лежат прегърнати. Светът бе тъй безмълвен и Ка бе тъй щастлив, че този момент му се стори невероятно дълъг. И единствено по тази причина той, обзет от нетърпение, се измъкна от леглото, и надникна през прозореца. Отсетне щеше да си каже, че продължилото безмълвие е било най-щастливото мигновение в живота му, и щеше да се запита защо това неповторимо щастливо мигновение приключи, щом се измъкна от прегръдката на Ипек. И щеше да си отговори, че причината е била в онази особена, тревожност — сякаш отвъд стъклата, на заснежената улица нещо предстоеше да се случи и той трябваше да го настигне.

А отвъд прозореца друго, освен снегопад, нямаше. Токът все още не бе дошъл, но запалената в кухнята на долния етаж свещ озаряваше в светлооранжево спускащите се полека снежинки. Подир време Ка щеше да реши, че сам е прекратил най-щастливото си мигновение в живота, тъй като не е можел да понесе прекомерното щастие. В онзи момент, докато още беше в прегръдките на Ипек, Ка и не подозираше, че е толкова щастлив; в душата му цареше спокойствие и всичко бе тъй естествено, сякаш усещането за скръб и тревожност от живота му дотук бе абсолютно забравено. Това спокойствие наподобяваше тишината, предхождаща стихотворение, само че когато идваше стихотворение, миг преди това целият вселенски смисъл му се струваше оголен и изпитваше особено вълнение. Този миг на щастие не носеше подобно просветление; носеше по-простичка, детинска чистота: като че ей сегичка щеше да изрече словата за вселенския смисъл като хлапе, заучило ги току-що.

Едно по едно в главата му възникна всичко около структурата на снежинката, за която бе чел следобед в библиотеката. Бе се отбил там, за да бъде подготвен, ако пак му дойде някое стихотворение за снега. Сега обаче в главата му нямаше никакво стихотворение. Уподоби за себе си хармонията на явяващите се едно подир друго, като снежинките, стихотворения на шестоъгълната структура на снежинките от детската енциклопедия. Тъкмо в този момент си каза, че творбите му трябва да съдържат по-дълбок смисъл. И тъкмо в този момент Ипек го попита:

— Какво правиш там?

— Гледам снега, мила моя.

Долавяше как Ипек усеща — макар частица от ума му да съзнаваше колко е невъзможно, — че той намира някакъв друг смисъл отвъд красотата и геометричната структура на снежинките. От своя страна пък Ипек се притесняваше, че освен от нея, Ка се интересува и от още нещо. Той остана доволен, понеже желаеше прекомерно Ипек и по тази причина се усещаше напълно обезоръжен пред нея — разбра, че любенето пък му е подсигурило леко надмощие, е, съвсем леко.

— За какво мислиш?

— За майка си — отвърна Ка, без да проумява защо внезапно отговори така, тъй като, въпреки че майка му бе починала наскоро, не тя бе завладяла съзнанието му. По-късно обаче, припомняйки си наново този момент, щеше да установи, че в карското си пътуване непрестанно е мислел за майка си.

— Какво за майка ти?

— Как, докато една зимна вечер гледах през прозореца валящия сняг, ме помилва по косата.

— Щастлив ли беше като дете?

— Човек, когато е щастлив, не знае, че е щастлив. Едва години по-късно реших, че като дете съм бил щастлив: а всъщност не бях. Макар че не бях и нещастен, както бе през последвалите години. В детството изобщо не ме интересуваше дали съм щастлив.

— Кога започна да те интересува?

На Ка му се прищя да каже „никога“, ала това хем нямаше да е вярно, хем щеше да е прекалено претенциозно. Тогава му хрумна, че е отвърнал по тоя начин, за да впечатли Ипек, сега обаче смяташе, че отговорът му е целял нещо по-дълбоко от това да впечатли Ипек.

— За щастието се замислих едва когато, поради нещастието си, вече не ме биваше за нищо — промълви Ка. Дали постъпи правилно, като го каза? Обезпокои се в тишината. Как ще убеди Ипек да дойде с него във Франкфурт, ако й говори за тамошната си самота и неволя? Вън, разпръсквайки снежинките, изви разтревожен вятър; след като се измъкна от постелята, Ка бе обзет от същата тревожност и усети с още по-голяма сила болката на любовта и очакването, причиняваща коремен спазъм. Само допреди миг бе тъй щастлив и мисълта, че може да изгуби щастието си, го подлудяваше. Това го пренесе от щастието към съмнението. Щеше му се да запита Ипек „Идваш ли с мене във Франкфурт?“, но се побоя, че няма да получи желания отговор.