Орхан Памук - Сняг

Към срещата се бяха присъединили и двама трийсетинагодишни „социалисти“ от по-старото поколение. Това, че ще се предоставя прокламация на германската преса те бяха узнали от млади кюрди, членове на групировката, които бяха споменали за прокламацията пред тях не само за да се похвалят, а и за да потърсят съвет. Тия преждевременно състарени активисти изглеждаха потиснати, тъй като въоръжените социалисти в Карс вече не бяха тъй силни и единствено с благоволението и подкрепата на кюрдската гериля можеха да организират засади по пътищата, убийства на полицаи, залагане на взривни устройства. На срещата те бяха дошли непоканени, като се обосноваха с твърдението, че Европа все още гъмжала от марксисти. До стената, доста обезпокоен, бе приседнал единият от старите социалисти, а другарят му до него, с приветливо и спокойно лице, следеше с изключително внимание всички детайли от срещата, за да ги съобщи на държавата. Вършеше тая работа не от зли помисли, а за да възпре безсмислените погроми на полицията над организациите. С леко притеснение донасяше на държавата за мероприятията, които презираше и които впоследствие намираше за безсмислени, ала в същото време се гордееше, че с бунтовното си сърце и той е намерил своето място в тях и се перчеше пред всекиго за участието си в разстрели, отвличания на хора, побоища, взривявания и убийства.

В началото никой не искаше да продума — дотолкова бяха убедени, че полицията подслушва стаята, или че, най-малкото, сред присъстващите има достатъчно информатори. Ония пък, които, загледани през прозореца, все пак продумваха по нещичко, или уведомяваха, че навън все още вали сняг, или пък си подмятаха един другиму забележки от рода на „не гасете фасовете на пода“. Тишината продължи чак докато лелята на един от младите кюрди, никой досега не я бе забелязал, се изправи и заразправя как е изчезнал сина й (похлопали една вечер на вратата и го отвели). Дочул с половин ухо разказа за изчезването, Тургут бей се разтревожи. Тургут бей намираше за отвратителен акт среднощното прибиране на кюрдски младежи и тяхното унищожаване, едновременно обаче подсъзнателно се дразнеше, когато ги квалифицираха като „невинни“. Хванала ръката на баща си, Кадифе се опитваше да разгадае отегченото, подигравателно изражение върху лицето на Тъмносиния. Той вероятно си мислеше, че тук е заложена някаква клопка, но ако напуснеше, вкупом щяха да заговорят против него и, въпреки нежеланието си, продължаваше да седи. И — по-късно: 1. Седналият до Фазъл млад „ислямист“, за когото подир месеци бе доказано, че е свързан с убийството на директора на Педагогическия институт захвана да обяснява как това престъпление е дело на държавен агент. 2. Революционерите поднесоха най-подробна информация за гладната стачка на своите другари в затвора. 3. Позачервени, тримата младежи от кюрдската групировка старателно изчетоха въздълъг текст, отнасящ се до мястото на кюрдската култура и литература в световната история и заплашиха, че ако този текст не бъде публикуван във „Франкфуртер рундшау“, ще оттеглят подписите си.

Когато майката на изчезналия син попита къде е „германският журналист“, та да приеме жалбата й, Кадифе се изправи и с успокояващ глас поясни, че в Карс е дошъл Ка, който не присъства на срещата, за да не падне и сянка на съмнение върху „неутралността“ на прокламацията. Да се изправи жена и да заговори тъй уверено на политическа среща, за присъстващите бе твърде необичайно; всички мигом изпитаха уважение към Кадифе. Майката на изчезналия син я прегърна и се разплака. А Кадифе й даде дума, че ще стори всичко необходимо нейната история да бъде публикувана в германските вестници и взе от нея листчето с името на сина й.

В този момент левият активист, информаторът, извади първия проект на прокламацията, написан на ръка върху лист от бележник и, заемайки чудновата поза, го изчете.

Заглавието на проекта беше „Обръщение към европейското обществено мнение във връзка със събитията в Карс“. Тутакси се хареса на всички. По-късно с усмивка на уста Фазъл щеше да сподели с Ка какво е изпитал в онзи момент: „За първи път почувствах, че и моят малък град ще участва един ден в световната история!“ Което пък щеше да бъде включено в стихотворението „Човешкият род и звездите“. Тъмносиния инстинктивно възропта:

— Ние не се обръщаме към Европа, а към цялото човечество. Нека другарите ни не се учудват, но ние не възнамеряваме да публикуваме нашата прокламация в Карс или в Истанбул, а във Франкфурт. Европейското обществено мнение не ни е приятел, а враг. И не защото ние сме техни врагове, а защото те подсъзнателно ни подценяват.