Орхан Памук - Сняг

Сетне зачетох бележниците, в които анализираше стихотворенията, дошли му в Карс. Защо бе укривал от мен ужаса и любовта, които е изживял в Карс? Отговор на този въпрос открих в папката с приблизително четирийсет любовни писма, която намерих в едно чекмедже и пъхнах в торбата. Всичките ги бе адресирал до Ипек, без да ги изпрати, и всички започваха с тези думи: „Мила моя, дълго мислих дали да ти пиша.“ Всяко от тях съдържаше различен спомен на Ка от Карс, различни болезнени, насълзяващи очите моменти от любовта на Ка и Ипек и две-три наблюдения от франкфуртското му ежедневие. (Писа ми за куцото куче, което срещнал в парка „Фон Бетман“, както и за предизвикващите печал поцинковани маси от Еврейския музей.) Писмата не бяха прегъвани, по което се разбираше, че Ка не е бил достатъчно решителен да ги затвори в пликове.

В едно от писмата Ка бе написал: „Само една твоя дума и идвам там.“ В друго беше написал, че повече никога няма да се върне в Карс, за да не позволи на Ипек да го разбере неправилно. В трето писмо отваряше дума за изчезнало стихотворение, следващо писмо пък създаваше при прочита впечатление, че е отговор на писмо от Ипек. Ка бе написал: „Колко жалко, че си разбрала писмото ми неправилно.“ Нея вечер пръснах по пода на хотелската стая и по леглото всичко, което измъкнах от торбите и се убедих, понеже тъкмо това търсех, че Ка не е получил нито едно писмо от Ипек. Подир седмица, когато отидох в Карс и се срещнах с Ипек, узнах от нея, че никога не е писала на Ка. Защо Ка се е правел, че отговаря на Ипек, когато още докато е писал писмата си е знаел, че няма да ги изпрати?

Може би стигнахме до сърцевината на нашата история. В каква степен може да се проумее болката и обичта на другия? В каква степен можем да проумеем хората, изпитващи по-силни страдания, лишения и терзания от нас? Ако богаташите и мъдреците на света можеха да се поставят на мястото на различните, щяха ли да успеят да разберат милиардите страдалци около себе си? До каква степен един романист би могъл да проникне в мрака на тежкия и мъчителен живот на своя приятел поет?

Ка бе написал: „Страдах като ранено животно и целият ми живот премина с усещането за плътна загуба и празнота. Вероятно ако не бях те прегърнал така силно-силно, нямаше толкова да ти се разгневя накрая, нямаше да се върна към мястото, откъдето започнах, изгубвайки равновесието, което бях намерил през дванайсетте години. Сега отново в душата си изпитвам чувство на непоносима загуба и изоставеност и това чувство облива в кръв всяка моя частица. Понякога ми се струва, че не само ти пораждаш празнотата у мен, поражда я целият свят.“ Четях всичко това, ала дали го разбирах?

Когато късно вечерта главата ми понатежа от изпитото уиски, което бях открил в минибара на хотелската си стая, излязох и се запътих към „Кайзерщрасе“ в търсене на Мелинда.

Огромни, прекалено огромни, тъжни, леко кривогледи очи с цвят на маслина. Бяла кожа, дълги крака, малки като череша устни, така ги описваха диванските поети 31 31 Поети, посветили се на класическата (диванска) поезия, развила се под въздействието на арабско-персийската и отговаряща на вкусовете у ценителите на дворцовата изящна словесност. Едно от двете основни направления в старата турска литература. — Б.пр. , само че плътни. Оказа се доста известна: след двайсетминутно тършуване в раздела за видеокасети на денонощно отворения „Световен сексцентър“, открих шест касети с нейното име. В тези филми, по-късно ги пренесох в Истанбул и ги изгледах, открих нещата, въздействали върху Ка. Дори когато потъващият между краката на Мелинда мъж се оказваше грозен и примитивен, по нейното бледо лице, докато той стенеше от удоволствие и губеше контрол над себе си, се появяваше характерното за майките загрижено изражение. Точно колкото облечената жена (страстната работеща жена, непрестанно оплакващата се от тиранията на съпруга си домакиня, кокетната стюардеса) изглежда предизвикателна, точно толкова голата жена изглежда ранима. По-късно, когато отидох в Карс, щях да се убедя, че с огромните си очи, с едрото си здраво тяло и с нещо от поведението си Мелинда напомня на Ипек.

Знам, твърдението ми, че моят приятел е прекарвал по-голямата част от времето си през последните четири години с такъв тип видеокасети, сигурно ще предизвика гнева на желаещите да откриват в Ка съвършения и свят поет, пристрастен, досущ като сиромасите, към утопиите и легендите. Докато наобиколен от самотни като призраци мъже търсех още видеокасети с Мелинда в „Световния сексцентър“, си казах, че едно нещо обединява мъжете самотници по света — желанието им да се уединят в някое кътче и да гледат порнофилми, глождени от чувството за вина. В киносалоните на 42-а улица в Ню Йорк, на „Кайзерщрасе“ във Франкфурт, из задните улички в Бейоглу бях виждал как тези самотници гледат филмите с чувство на срам, малоценност и обреченост, как след това се стараят да не срещат очите си през антрактите в мизерните фоайета, което просто доказваше колко смайваща е приликата помежду им, въпреки различаващите ги национални предразсъдъци и антропологически характеристики. С черната найлонова торбичка, претъпкана с видеокасетите на Мелинда, напуснах „Световния сексцентър“ и под падащия на едри парцали сняг се върнах в хотела по безлюдните улици.